The New Interactive Cultural Industries. Notes from the "Centre of the Universe"
Abstract: The paper investigates three case studies of what we call "interactive cultural industries", or of those agents, which I believe are reformulating the field of culture, while producing a new cultural product, situated on the edge between ideal and commercial, challenging the fluid border between private and public, while highly relying on the interactivity and the involvement of the consumer.
Keywors: interactive cultural industries, network capitalism, cultural studes
Стара Загора е градът на поетите, градът на липите, градът на правите улици (и кривите хора). Стара Загора е центърът на Вселената. Това е сякаш един от малкото градове все още силно доминирани от индустрията. Там са съсредоточени няколко големи предприятия: ТЕЦ Марица Изток, Загорка, винопроизводители, строителната компания Трейс. На фона на рационалната решетъчна пространствена структура, Стара Загора се оказа и град, в който всички говорят за особени енергии и предначертаности, но и в който мотивът за обозримост и контрол преминава през всички разкази.
Нови икономики, интерактивни културни индустрии
Какво се случва с културата в един град, който все още е запазил здравата икономическа връзка с индустрията, но същевременно е позициониран в една глобална икономика? Как се (пре)дефинира полето на културата и как се (пре)разпределят позициите в него? Кои са тези интерактивни културни индустрии? Това са въпросите, около които е структуриран настоящият текст.
Този текст е част от резултатите на колективен изследователски проект на тема Новите културни индустрии в съвременното градско въображение[1]. Основната ни теза бе, че наблюдаваме промяна в полето на културата свързана с появата, на това, което въведохме като работно понятие под названието “нови културни индустрии” (Дичев, 2012). Чрез него се опитваме да уловим случващата се промяна свързана с условията на късния капитализъм, глобализацията и новите технологии. В рамките на един глобално протичащ процес, изплува фигурата на “просюмъра” (prosumer). Самият термин е въведен от Алвин Тофлър чрез съчетаването в една дума на producer+consumer, като при Тофлър става дума за явна бизнес стратегия и сякаш се отнема по-креативната сила на тази нова практика. В по-съвременните изследвания на културата, то се използва в изменен спрямо оригиналния си контекст и обозначава размиването на сякаш ясната до този момент и валидна за периода до 80те години граница между консуматор и производител. Така насочваме изследователския си интерес към квазипрофесионалните, квазикомерсиални практики на преработване и изработване на художествени продукти. Tака конструиран терминът върви близко и до въведенто от Мишел дьо Серто понятие за “бракониерство”, чрез което се обозначава непрекъснатата преработка от потребителите (usagers) на оформените от властта културни продукти. Централно за текста е проблематизирането на промяната в капитализма и начина, по който това влияе върху работата, но и като идеология, която оправдава включването в капитализма (Boltanski, Chiapello, 1999), като считам, че тази промяна в идеологията и труда се наблюдава и в полето на културата.
В статията ще анализирам по-отблизо три представители на “интерактивните културни индустрии” или на онези агенти, които считам преформулират полето на културата, създавайки културен продукт балансиращ между идеално и комерсиално, заигравайки в размитата граница между публично и частно, силно разчитайки на включеността на потребителя. Първият случай, е т.нар. “пра-българската школа за оцеляване” Багатур. Въпреки, че вече се е превърнала в национална организацият, тя е създадена и се управлява от Стара Загора, където живеят основателят й и двамата му синове, отговарящи за нейното управление. Тук няма да ме интересува националистическия патос и символика, а начинът, по който се организира дейността й. Вторият случай, е е представител на неправителствения сектор, със заявена ясна позиция относно възпитателската роля на организацията, това е сдружението Различният поглед. Избрах го, защото тръгвайки към терена в Стара Загора и на място, всеки път, когато обяснявахме каква е темата ни, бяхме препращани към тях. Различният поглед е и единственият актьор, който има претенцията да формира широк културен вкус. Третият случай е музеят Светът на Загорка, който се помещава в самия цех на фабриката. Този музей тръгва от комерсиална позиция, като разказът му силно се нуждае от потребителя, но превръща производителя в потребител на образи.
География на изследването
Теренните изследвания, на които се основава текстът, са реализирани в периода 4-8 октомври 2013 година от екип изследователи (преподаватели, студенти и докторанти) от катедра История и теория на културата, СУ. Основната част от изследването се случи по време на празника на града, който съвпадна и с честванията на 125 години от избухване на Балканската война и представлява кулминацията на културния календар. Паралелно текат и различни прояви: уроци по хип-хоп, концерт пред Общината, арт инсталацията Поща от миналото, събития в галериите и други. Самите официални събития в рамките на честванията открояват структурата и позициите на отделните актьори.
Полето на културата в Стара Загора, а предполаагам и навсякъде другаде, е разпределено между публичното и частното пространство. От една страна, разбира се, това е публичната власт, в лицето на общинската администрация, областната управа и различните институции с държавно финансиране. Отделните актьори в нейните граници не действат в пълно сътрудничество, а между тях се забелязват конфликти за престиж и разпределяне на финансови средства. Референциите към кметската институция винаги минават чрез личното обещание, чрез дадената дума и по този начин имплицитно се противопоставя като фигура на мудността и бюрократичността на администрацията си и на предходника си. Той е обещал място на Багатур за атракционен център в зоологическата градина, той е поел и обещание към Различния поглед във връзка с киното. Именно това, заедно с обясненията, колко е млад и привлекателен изгражда неговата харизма.
Полето на частните актьори е заето от представители на неправителствения сектор, от различни творчески колективи, индивидуални артисти, сдружения, но и представители на местния бизнес. Тези две групи влизат в непрекъснати отношения помежду си, като често преливат едни в други: представители на държавни институции действат като частни актьори, представители на частния сектор привиждат в себе си роли доскоро мислени като единствено от компетенцията на публичните политики. Съществува един особен субект на културните политики и практики, който остава извън така конструираното поле и това е попфолк музиката, която често е реферирана през регионално значещото обозначаемо “Димитровградска култура”.
В рамките на празника в центъра на града се случват официалните чествания, които са организирани в едно особено съперничество между общината и областната управа. Самите чествания представляват шествия от учебни заведения в униформи или маскарадни костюми (било тематични, било не) (снимка), официални лица (кметът и заместник министърпредседателят Цветан Цветанов) случващи се по главната улица, в които се влива възстановка ( и тук) организирана от областната управа (снимка) е условията на почти търговска тайна, като самата организация прави видими и напреженията в публичното пространство.
Паралелно на това, в периферията на града се образува един своеобразен триъгълник оформен от музея Светът на Загорка, градският панар и мола, сочен ни като основен представител на новите места за консумация. В този триъгълник са представителите на надлокалните културни индустрии, които произвеждат различен културен продукт и практики, настоявайки на преживяването, вчустването и участието, а първата, по-скоро на зрелището.
От мрежите на дефицита към мрежите на новия капитализъм
Едно усещане за поколенческо разминаване/разрив (наблюдението е на Ивайло Дичев) изтъкава полето на културата в града. Този разрив най-добре се вижда през функционирането на различните представители на културната индустраия, тъй като за тях са характерни различни форми на солидарност. Важно е да уточня, че в случая става дума по-скоро за идеални типове, т.е. конкретните случаи се отнасят спрямо тях.
Най-грубо казано, можем да откроим два типа културни актьори, които се уповават на два различни типа солидарност:
Първият вид солидарност е тази почиваща на (старите) онаследени от институционалната структура на социалистическия режим професионални мрежи, като СБХ, СБЖ и/или на роднински връзки, които също онаследяват тези стари мрежи. В този вид мрежи се разчита много на поканването, повикването, което гарантира видимост, която по-късно би послужила за база на някаква генериране на финансов приход. Много ясен пример за това е арт акцията Поща от Миналото.
Идеята за нея идва от общината, която поканва основният организатор и го запознава с другите потенциални артисти като им казват, че е добре да направят нещо заедно. Самите те не се мислят като група и това по-скоро обуславя форма на механична солидарност. Интересното е, че структурата на мрежата влияе и на културните продукти, която се създават. Изкуството, въпреки претенцията си за съвременност е с амбиция за монументалност. В рамките на празника, представителите на “съвременното изкуство” започнаха да мечтая да запазят крехкия материал чрез химически средства.
Вторият вид солидарност е мрежова или оперативна, тя може да бъде мислена като обусловена или свързана със структурата на неолибералната икономика или Новия дух на капитализма (Boltanski, Chiapello, Ibid.). Този вид солидарност е флуиден и проектен, и най-често приема форма под фразата "с еди кого си работим добре". Освен структурна, разликата е и в различната по вид устойчивост на мрежата: тя може непрекъснато да бъде рециклиране, не се търси трайното, а моментното. Така например, една от интервюираните много често говореше за “бартери” с други фестивали. Като тук целта не беше пробиване или гарантиране на видимост, а бе изговаряно като свършена работа. В този случай липсва идеята за необходимост от поканване, по-скоро става дума за преговаряне, виждат се, срещат се, предлагат си да работят заедно, като е много силно говоренето за случайност (и предначертаност).
Този вид солидарност може да бъде търсена у представителите на новите културни индустрии: Различният поглед и Багатур са най-добрите примери. В този случай дейността е източник и на финансови приходи, а не видимост, която да гарантира бъдещи такива.
Интерактивните културни индустрии
Отвъд националистическия патос, отсам патриархалната структура
Отвъд националистическия патос, отсам патриархалната структура и идеология анализирани другаде (Сантулова, NA; Гончарова) Багатур могат да бъдат мислени като представител par excellence на новите (и/или) интерактивни културни индустрии. Изключително ясно таргетирани, позиционирани в добре оформена от масовото образовение и медии националистическа ниша, те нямат претенция да създават (висок/алтернативен) вкус, а да отговарят на търсене. Дейностите на школата изключително много разчитат на интереса и включеността на потребителя, който тук не е е реципиент, а е съ-създател, който непрекъснато преживява случващото се. Важно е да се отбележи, че Багатур са напълно различни като подход (и поколение) от една подобна на пръв поглед група мъже, които открихме в града, наречена Българската орда, които имат изключително научна претенция: участват в експедиции и конференции, публикуват, организират семинари и дебати, но остават затворени за новата културна креативност поради “примката” на автентичността, която търсят. Анализът на случая почива на наблюдения и интервю проведено с Явор Гънчев по време на градския панаир, на самия щанд. Щандът се намираше както и самият информант отбеляза, “между захарния памук и въртележката и надуваемия замък отсреща” на централната алея. В оформеното пространство може да се стреля с лък (прабългарски), хвърля копие или да се закупят “сувенири”. Това са различни амулети, които комбинират “прабългарската” симолика с по-съвременни послания. Това местоположение, както ще ни разкрие по-късно Явор, има две важни роли: осигурява видимост и спомага финансирането на организацията. Багатур присъстват, вече като отделни индивиди, а не като организация и в историческата възстановка, участие, което се заплаща.
Това, което ми се струва важно в случая, е че организацията не търси автентичност, креативността се формира на границата със забавлението и се продава под формата на националистически патос.
Ами то няма такова, за да кажеш, че има прабългарско бойно изкуство, това означава да намериш [дебела кожена книга]. Ние правим система за физическо изграждане, която се нарича Багатур. А тя е съвременна система, ние сме си я измислили, на базата на гимнастика, физическо, източни бойни изкуства, западни бойни изкуства, борба).Това, което ни отнася към историята, това е облеклото, въоръжението. Ние например си правим сабя , защото такава сабя е била намерена, има я в музея. Обаче сега точната техника не е ясна […] А тоя дето е на спектакъла, я взима тая сабя и прави някакви интересни движения, които са интересни за спектакълната дейост.
Музеят е институцията гарантираща автентичност, но тази автентичност рядко се търси. Тя би могла да бъде открита там, където има музеен експонат, артефакт, физическо доказателство за някоя отминала епоха. Същевременно, това, което основно изтъкава дейността им, преживяването овладяването на техники (на боравенето със сабя) се отнася към практикуването, преживяването на културата, а не на нейната консумация и е “измислено” ако използваме думите на Хобсбаум.
Дейността на Багатур според самия интервюиран се разпределя в три посоки, като това се обуславя от факта, че всеки го интересуват различни неща с една обща цел. Явор Гънчев много настоява на разделянето на дейностите на “обучение”, “спектакълова форма” (с цел забавление на публиката, комбинирана със сценични елементи) и “историческа реконструкция”. Съществуват и елементи, които биват причислявани към създаването на идеология, които дават “лицето на организацията” и могат да бъдат намерени на сайта им, но те остават заскобени в интервюто, като например характерният “поздрав”. Важно е да отбележа, че това говорене е силно повлияно и изпълнено с (евро-) проектна терминология. То е изпъстрено с изрази като “дейности”, “цели”, “организация”, то е изключително инструментализирано и е проникнало в целия наратив за Багатур. Културният продукт е възможен благодарение основно на просюмъра.
“Затова сме направили няколко дейности. Едната се нарича историческа реконструкция и тоя дето си прави лъкове колкото си иска, да си ги показва. Той е пак от Багатур, той си е занаятчия, него не го интересува състезателната дейност, не го интересува да може да се състезава с лък. и обратно, тоя дето иска да се състезава иска наобратно […] Затова се наричаме организация, защото правим няколко видове дейности и в тази организация, който иска да участва си намира някоя мястото. Ако искаш да се състезаваш, добре си дошъл, ето състезателна форма. Ако искаш облекло, ей ти облекло. Ако само знаеш, си начетен, пак си имаш мястото. Ако искаш да те гледат по телевизията, да те снимат по филмчета, ами има си спектаклова дейност, направи си качествата, че да можеш да покажеш нещо интересно в спектакъла, заповядай и участвай. Идеята е всеки да си намери мястото. “
Същевременно ясното разграничаване на дейности снема напрежението между комерсиално и идеално: комерсиалното ясно се вижда като средство за съществуване на идеалното:
“Дейността продажби, въобще с цена се правят с идеята да може да съществува тази организация, защото тя е идейна организация. ако не се самоиздържа с някакви комерсиални неща тя няма как да оцелее, идея, само гола идея... добре събереш, да събера в една зала и да ви ги разправям всичките тия работи за мене е най-лесното, много по-трудно е да събереш, да направиш мечове, да изкараш тия, да се разпечатат, да са подържат коне, екипировка, това всичкото си иска реални средства, тия средства трябва да дойдат отнякъде.”
Ако за представителите на публичните власти и за следващия случай е изключително важна културтрегерската мисия, при интерюирания темата за чалгата напълно отсъства, той въобще ясно разграничава мисия от комерсиално, фестивалността като средство за печелене на пари от търсене на историческа автентичност като говори оперативно и "без свян", единственият момент, когато понижава тон е, когато говори за "официалната си работа".
Колко е трудно да бъдеш различен
НПО “Различният поглед” има различна история: ако при създаването на Багатур в основата лежат роднинските връзки (организацията е създадена от един мъж и в момента се ръководи от двамата му синове), то тук всичко изглежда по-флуидно, на границата с хаотичното. В основата на Различният поглед “лежи” един младеж, който покрай интереса си да организира музикални фестивали вдъхновени от Метрополис постепенно се специализира към артистично насочени фестивали. В момента в организацията работят “по проекти” четирима души, като имат и двама доброволци. Различният поглед е член (след конкурс) и на Мрежата за младежки информационни културни центрове. Според самия сайт на сдружението:
“Мисията на арт организацията е чрез съвременното изкуство и култура, и с един по-различен поглед да провокира в израстващото поколение и във всички млади, талантливи и будни хора желанието да търсят и опознават себе си, да мечтаят, да творят, да бъдат смели и идейни, и по този начин да изграждат в себе си потребност и необходимост от културен и ценностен начин за възприятие на живота”
Таргетгрупата е привидно ясна (“млади”), но и достатъчно широка, целта същевременно е изключително амбициозна, защото тя е свързана с промяна в ценностния светоглед. Различният поглед като НПО дължи името си на фестивала, който организира още преди своята институционализация. В рамките на терена интервюирахме две от жените работещи в организацията, като всяка от тях имаше своя собствена визия за развитието.
И тук, както и при Багатур впечатление прави строгата специализация на екипа, в рамките на който всеки има ясно рачертано поле на действие. Двете интервюта, които проведохме имат доста сходен сценарии на включване в сдружението. Едната интервюирана е завършила музикална педагогика, след това педагогика с английски, работила е известно време като преподавател по английски, след това е пътувала в продължение на година и е свирила. В един момент тя се връща в Стара Загора откъдето е, “попада” на събитие на РП и много й е харесва. Познава се едва-едва с организатора, който я кани за нещо чересвичайно с думите: “Така и така ще си търсиш работа, тук има възможност по един проект ако стане”, и тя е останала първо за една седмица, после за месец и все още е там. Другата интервюирана, има предишен проект близък до сегашната мисия на Различния поглед и има ясна визия за възможното развитие на сдружението, а именно неговото институционализиране в център за култура. Струва ми се, тук общата нишка в тези истории е неспециализираността, флуидните житейски истории, в които с налучкване се постига обща траектория, където се захващаш за нещо, защото то ти харесва. Както се вижда от мисията, както се оказа и от интервютата, подобно на общината, но ясно разграничавайки се от нея, Различният поглед виждат своята мисия в конструирането на вкус, различен от масовия. Масовата култура ако перифразирам думите на една от интевюираните се определя от това, че Стара Загора е “градът на чалгата, Mара отварачката, Aнелия са оттук и младите хора са подложени на тази (култура) и затова е мн трудно да бъдат събудени” (цитатът е по памет). Докато общината разполага с ясен инструмент за това, а именно финансовият, чрез който тя може да постигне сравнителна масовост и зрелищност, тук нещата са по-трудни. Основният инструмент за това са кино-прожекциите. “Различният поглед” стопанисва една от залите на бившето общинско кино, в което съжителства с фолк клуб Версай и бинго зала, и както и двете интервюирани споделят, това сякаш ги задушава. Предизвикателството в случая е да се намери баланса между комерсиално и идеалното, като по този начин се гарантира посещаемост и печалба от билетите, но и превъзпитаване на масовия вкус. Това се оказва много трудно, от една страна заради конкуренцията на технически по-модерния салон на мола и на безплатните филми в интернет[2], от друга заради самите филми, но от трета, поради усещането, че трябва да изберат филми, които хем са привличащи зрителя, хем достатъчно алтернативни, за да не предадат идеалите си. Така например, въпреки, че филмите от фестивала “Северно сияние[3]” са част от програмата им, те споделят, че тяхната мрачност е пагубна за посещенията.
Светът на Загорка: между тих бял Дунав и центъра на Вселената
Светът на Загорка е изключитело частна инициатива и се намира в сградата на пивоварния завод. Самата обиколка минава из и около помещенията и туристът може да наблюдава технологичния процес отвътре. На територията на музея има забрана за снимане поради търговската тайна. В цената на посещението е включено раздаване на сувенири и дегустацията на бира. Поради това музеят се мисли като по-атрактивен от официалните музеи и това се смята като причина за по-голямата му посещаемост.
Първият важен елемент е, че мястото продава преживяване: със самото влизане минаваме инструктация по безопасност, връчват ни пластмасови очила и тапи за уши, които в последствие се оказва, че не ни трябват. Самата обиколка върви из работното пространство на работниците, ведно със снимките трасиращи историята на предприятието и експонатите (чаши, купи, рекламни материали, стари инструменти) се виждат инструкции за безопасност, мотивационни материали, диспенсери за тапи за уши. По този начин самият посетител се запознава с историята и случването на бирата/марката, но и работниците непрекъснато са в контакт с разказа за историята й. Паралелно изложените стари вещи, фотографии с текст ретрасират историята, но и всички имат функцията да създадат нов разказ инкорпориращ вече и новите марки в “международното семейство на Хайнекен”, т.е. в заводът, който оригинално е завод произвеждал Загорка през социализма, наследил стара (неуспешна) бирена фабрика са вложени и материали свързани с Ариана, Столично, Хайнекен. Самата обиколка започва с трите съставки на бирата, които ще са основната тема и на рекламния клип в края на прожекцията и по този начин съставът на бирата е скелетът на посещението.
Залата за дегустрации е единственото място, където е позволено фотографирането, в нея има стари и нови рекламни постери, две маси с високи столчета, на които се консумира собственоръчно налятата бира и хапки, машина за медали, телевизор, на който се прожектират рекламни материали.
Струва ми се, Загорка чрез разказа в музея, най-силно от всички настояват върху локалната идентичност (Стара Загора) като постепенно я втъкават в региона и световната карта. Това най-ясно личи от рекламния клип, който се прожектира на посетителите. Той изгражда идеята за национална територия като тероар на бирата през няколко образа, които постепенно преминават от глобалното към локалното заигравайки с национални митологии/стереотипи и местни хрумки. Първият, това е р. Дунав, която събира “красота на десетки страни” и по този начин гарантира връзката глобално-локално. Вторият е, “чернозема на България” и “богатата земя на траките (Тракия)” (хмел), както и планинските извори и водопади (вода). За да се стигне до последния елемент, а именно Стара Загора: центърът на Вселената. Така Загорка са единствените, които ясно обвързват мястото (образа и историята на града) с нещо конкретно свързано с тяхното производство.
Срещу “Димитровградската култура” и други демони
Масовата култура, категоризирана през поп-фолка и чалгата, се мисли като основния проблем в града. Интервютата с работещите в отдел Култура, туризъм и вероизповедания на община Стара Загора показват тяхната ясна визия, че основната роля на общината е да възпитава вкус, вкус различен от това, което наричат “Димитровградска култура”. Основният инструмент за възпитаването на вкуса е културният календар, чрез който се разпределя бюджетът от 500 000лв.
Друго противопоставяне вече не е заявено като естетическо, а като приравняващо чалга култура на комерсиалното в неговото противпоставяне на алтернативната култура на Различният проглед. При Различният поглед това напрежение идва от символното и пространствено съжителство между киното им "Различният комсомол" и фолк-клуб Версай, който се помещава в същата сграда.
И ако “чалгата” се мисли като елемент деструктиращ културата, като нейните вреди са от една страна в полето на естетическото, от друга в полето на заразяването[4], т.е. на подменянето на същността на културата като идеална с комерсиална, то второто напрежение е това между спорт и култура. Ако чалгата е един вътрешен враг, колонизирал културата, то спортът е нов такъв, той се свързва с новото управление на града, с фигурата на новия кмет, който се ползва с голяма лична харизма организирана силно около възрастта и мъжествеността[5].
Заключение
Анализираните тук три примера в контекста на Стара Загора показват различни лица на новото културно производство. От една страна виждаме, как считаните за прийоми изключително на публичните актьори действия се колинизират от нови такива. Едно такова разграничение минава по оста на възпитателската роля: привижда ли се конкретният агент като отговорен за създаване/възпитаване на по-добър вкус. Общината и Различният поглед ясно заявяват тази си мисия, като общината е насочена към преработване на масовия вкус, а Различният поглед е сегментиран. Това разграиничение по някакъв начин повтаря и географското местоположение на различните актьори. Но основният акцент е как глобалното променя културните практики. Глобалното през нововъзприетия културен език и чрез новия дух на капитализма въвеждат нови солидарности, правят възможни нови културни практики.
Общото, което можем да открием е интерактивността в преживяването, която изгражда една нова култура невъзможна вече без участието на потребителя, без употребата на неговата креативност. Въпросът е дали тази креативност е възможното бягство, възможната съпротива на стратегията на властта по дьо Серто или е колонизирането от комерсиалното на всички сфери от живота? Разделението, което през 80те, когато дьо Серто пише Изобретяването на всекидневните, изглежда все още реално, сега е все по-проблематизирано от новата структура на капитализма.
Библиография
Boltanski, Luc and Eve Chiapello. 1999. Le Nouvel Esprit Du Capitalisme. Vol. 10 Gallimard Paris.
Toffler, Alvin. 1980. "The Third Wave: The Classic Study of Tomorrow." New York, NY: Bantam.
Гончарова, Галя. Таргра-национализмът: новите интернет религии
Серто, М. 2002. "Изобретяване на всекидневието."
[1] Проектът е финансиран в рамките на Договор 063/05.04.2012 от държавния бюджет на Р България. Трябва да изкажа специална благодарност на проф. Ивайло Дичев, доц. Георги Вълчев, д-т Славка Каракушева и Цветелина Христова за коментирите по време и след терена и междинните доклади. В някаква степен този текст не би бил възможен без тях.
[2] Посетителите не успяват да открият чара да плащат 5 лв за филм, който могат да изтеглят в интернет в зала, която не е удобна.
[3] Фестивал за скандинавско кино
[4] Това заразяване можем да интерпретираме в една подменена терминология на Вивиана Зелизер за враждуващите светове. Зелизър изследвайки отношенията между икономическата и интимната сфера твърди, че те се конструират като враждебни светове (hostile worlds) нарочно, за да се опазят от заразяване, което би навредило и на двете: би компрометирало привидяната рационалност на пазарния принцип и би попречило на “чистотата” на емоционалността на личните отношения. Нейният анализ показва, че тези две сфери винаги са били преплетени. По същият начин, тези две полета в културата се констуират като враждуващи светове.
[5] Това е най-честото обяснение защо нешата не вървят и е свързано с мащаба на града, който се мисли като малък и се предполага, че всички се познават, всички обяснения минават през междуособици.
Velislava Petrova
is currently working as an Assistant professor at the Department of Theory and History of Culture, Sofia University, teaching Anthropology of Contemporary Cultural Practices, History of Contemporary Culture and Economic Ethnography. She holds a PhD from Sofia University and Paris Descartes University (cotutelle internationale de thèse), defended on 25 May 2010. Her research interest are in the field of economic ethnography, material culture, urban anthropology, post-socialist studies. Velislava Petrova: