The Personal is (Again) Political: Cyberagitators in Facebook

Abstract: The dizzy ascent of digital technologies produced a new figure: the Facebook cyber-activist. Often a former blogger, he/she comments, forwards, parodies, mobilizes civic energies in real time. At that, his/her credibility and persuasiveness depend mainly on authentic emotion. What could this comeback of the Kantian 'nature within ourselves' tell us about the world we are living in?

Keywords: cyberactivism, facebook, citizenship, amateur journalism, digital culture

Заглавието разбира се припомня прочутия феминистки девиз, лансиран 1969 от Карол Ханиш[1]. Противопоставката на интимно и политическо за нея поставя дилемата: терапевтичен или политически подход към женската проблематика. Т.е. да лекуваме индивидуални травми или да решаваме проблема с неравенството на жените в обществото? Подобна политизация наблюдаваме днес в сферата на дигиталния активизъм, където интимни страсти, предпочитания и емоции се превръщат в поле, за да не кажа оръжие, на нови политически битки.

Конкретният обект на анализ е доста ефимерен: става дума за възхода през последните три най-много, четири години на един специфичен тип свръх-потребител на Фейсбук (ФБ), който опитва да играе определена социално-политическа роля като коментира, осмива, препраща, илюстрира актуални събития и мобилизира по този начин обществена реакция. Както веднага става ясно, разграничителните черти на подобен персонаж са относителни и до голяма степен въпрос на субективната ситуираност на изследователя в мрежата. Насочих се към интервюиране и наблюдаване на активността във Фейсбук на двайсетина човека от различни възрасти[2], подбрани по сравнително високата им степен на активност (поне 1 пост дневно), амбицията да влияят, както и според преработваното съдържание, което най-често отправя към социално-политически теми. Повечето респонденти в този case study са софиянци и високообразовани, половината – публично известни личности.

Количествените характеристики по принцип са една условна рамка – те  се менят изключително бързо и варират при различните страни (а изследванията в България не са много). Във всеки случай очевидно е, че употребата на ФБ, както и на всяка друга платформа в нета, е асиметрична: една малка част от  потребителите, която може да варира от 5 до 30 на сто според пол, възраст или заложени критерии, произвежда по-голямата част от движението в платформата (Hampton et al. 2011, 2012, количествен анализ на американския ФБ)[3]. Поради трудността да дефинирам еднозначно свръхпотребителите («силови потребители”, „power users”), ще се концентрирам по-скоро върху качественото определение на обекта: онези фейсбукари, които имат амбицията да поддържат определена публична персона[4], да ползват платформата за граждански цели.

Ефимерността на обекта е свързана и с това, че в повечето случаи дигиталният гражданин следва технологическото развитие - почва с чатове и участие във форуми, после си прави сайт, после си прави блог и ето че сега почва да излива социалната си енергия във Фейсбук. Впрочем блоговете, особено при интервюираните над 30 години обикновено не са изоставени, а се превръщат в един от източниците на информация за синкретичния ФБ-пост. Световната тенденция изглежда такава: сриват се наполовина блоговете при младите, за потребителите от 30 години нагоре обаче те дори нарастват с по няколко процента. Можем да кажем, че ФБ-постът – наред с набиращият междувременно скорост Туитър - не измества блога, а се надгражда върху него, когато го има, рекламира го.

И блогът и ФБ постът са интимни, неинституционални съобщения, продиктувани от нуждата да се индивидуализираш в публичната сфера[5]. Но блогът е дълъг, теоретически безкраен опус; той изгражда твоята собствена територия, където ти идват на гости да коментират. Наистина ФБ постът може да препрпати към дълъг външен текст, но по принцип е кратък: машината автоматично вади „излишното” в продължение. Най-често текстът в него коментира линк към дигитални или традиционни медии, към снимка, клип. Става дума за онова, което Хенри Дженкинс нарича култура на конвергенцията (Jenlkins 2006). Колаборативният характер на новия културен жанр е още по-подчертан от обстоятелството, че постовете, които най-често препращат към линкове и чужди съобщения, се коментират или „харесват”, което е основен елемент от успеха им.

Сн 1: Автопортрет на Георги Динев, активен ъплоудър на колажи във фейсбук, някои от които публикуваме по-долу, източник: тук 

Съотношението между собствено и препратено чуждо съдържание варира: получих различни преценки, като се почне от само чужди при най-„сеирджийски” настроените потребители до 70:30 в полза на личното творчество. Както се изрази Камелия[6], по-голяма слава носят собствените постове, но пък те се измислят по-трудно. А, както ще стане ясно по-долу, най-важно от всичко е всекидневното присъствие („Искам всеки ден да създам новина, да кажа нещо”), обаче авторските постове изискват повече време. Ето защо „най-честа е комбинацията чужди мисли плюс мои”, Момчил.

Една от по-малко коментираните разлики е в това, че блогът има история, която обикновено е афиширана в десния банд. Това го прави един вид „творба”, която донякъде напомня автора от предните епохи, собственик на личното си минало. Наистина ФБ постът лесно може да ви отведе към предишни публикации на потребителя и към хронологията на отношенията ни с него. Работата е там, че начинът на четене не предполага потъване в миналото: постът е актуален докато е най-отгоре, след което бива изгонен от следващи съобщения. Очевидно това променя и начина за трупане на престиж. Един от интервюираните ми обърна внимание, че докато във форумите е имало ясна йерархия между по-старите потребители и „зайците”, които не биват взимани на сериозно, нищо такова не се наблюдава във ФБ. Авторитет има не онзи, която е отдавна там, а който е много там[7].  В епохата на „дигиталния дарвинизъм”, пише Андрю Кийн, оцеляват само най-шумните и най-упоритите (Keen 2007).

Нека добавя и че, докато блогирането мощно се комерсиализира, особено в Америка, където не малко автори се издържат от трафика на сайтовете си, ситуацията във ФБ още не е съвсем ясна: правят се политически кампании, рекламират се продукти и проекти, но като че ли не е избистрена фигурата на професионалния фейсбукар-индивид. За шестмесечното ми наблюдение на активистите забелязах едва десетина случая на откровена реклама  (например: „X харесва уиски Y”). Вероятно страхът е да бъдеш компрометира и съответно да почнат да те филтрират. Двусмислието в подобно „харесване”, залегнало впрочем в принципа на новата реклама, е че никога не знаеш дали потребителят харесва хубавата картинка и шегата, или участва в рекламирането на продукта. В много от случаите първото е оправдание за второто.  

Впрочем сериозни инвестиции в киберактивисти у нас са рядкост и поради тесния периметър от въздействие (до 1 000 – 2 000 „приятели” за интервюираните от мен). Впечатляващо е политизирането на социалната мрежа в критичен момент: например в деня на ядрения референдум голяма част от потребителите обърнаха иконите се на „ДА” или „НЕ”, други се изказваха в лично качество защо ще подкрепят едната или другата позиция, трети вадеха (незаконни) данни за протичането на гласуването до момента. Т.е. ресурсът на връзките лесно може да се инструментализира и дигитално-влиятелните да наклонят общественото мнение в някаква посока. Поради сложното преплитане на приятелските мрежи обаче е крайно трудно да се конструират ясни позиции, дори при такъв бинарен въпрос – винаги има някой приятел на приятеля „НЕ”, който пък призовава за „ДА”. Какво остава – личното, емоционално признание „аз ще гласувам еди как си”.

Професионалната употреба на ФБ най-често е допълваща. Да кажем политикът си прави страница, за да може да се обръща по-интимно към избирателите, да казва off the record неща, които нямат място в официалното му говорене и на които читателят сякаш може непосредствено да реагира (така правят Н. Младенов, М. Кунева, И. Калфин). Става дума за една стратегическа непринуденост, неофициална официалност. По подобен начин използват платформата действащи журналисти, които знаят, че „Ако не си пейстнат във ФБ своя текст или видеоматериал, или радиоучастие, техният кръг познати няма да разбере” (Кольо, професионален журналист). От една страна те леко презират „потока на съзнание” на фейсбукарите, тяхното връщане към „политическия кинжализъм от 90те”, но от друга страна идват да се информират цинично, донякъде воайорски, за настроенията в обществото. За професионалните журналисти, ФБ е имагинерен свят, който паразитира върху традиционните медии; за фейсбукарите е точно обратното, платената журналистика е загубила всякаква свобода и инициатива, ето защо идва да шпионира дигиталните граждани, за да препродава след това информацията, безкористно генерирана от тях.

Накрая, най-важната пара-професионална употреба на ФБ активизма изглежда неправителствения сектор. Неговите дейци допълват предвидената по проектите си дейност по дебати, информиране, мобилизиране на гражданското общество и т.н. чрез активността в мрежата – и това все по-често е заложено по начало в самите им спонсорирани проекти. Двама такива интервюирани дори настояваха, че във ФБ активността им няма нищо лично, че ненавиждат онези, които качват снимки на котенца и разказват какво са закусвали. Михаил тръгва към платформата, единствено за да работи за студентската си организация; Цвети пък определи дейността си като „целенасочена комуникационна политика” на своето НПО. Парадоксът е, че институционалните сайтове на съответните организации изглеждат скучни, застинали, слабо посещавани. Виж, личният пост „има друга динамика” (Цвети): хората се задвижват от други хора, от техните емоции, възмущения, удивления. Надеждата е, че веднъж зарибени от личния сайт, те ще кликнат и върху инстутиционалния, та да се запознаят с някоя от проектните дейности. Но и тук – както по-горе в случая с рекламата – директните препратки трябва да са редки, защото иначе „приятелите” се изпълват с подозрение, че уж безкористната кибер-агитация, всъщност е платена НПО-дейност.

Защото парите, както сме установявали и в предишни изследвания[8], днес са основният генератор на недоверие в мрежата. Показателна е позицията на Михаил, който е на 23 години, т.е. може да си позволи едно по-идеалистична позиция към материалното:

„Всякакъв вид професионализация на гражданското общество би породило изкривявания... Нека го разбираме като хоби, да, нека бъде аматьорщина, но кое трябва да изберем - зависими професионалисти или свободни аматьори?... Ще бъда ли професионален баща, ако жена ми ми плаща, или тя би ли била професионална жена, ако аз й плащах?"

 Същото обаче мислят 50+ годишните, примерно Пламен, който макар безработен, посвещава часове на ден на безкористна дейност във ФБ:

„В мрежата има купчина платени "активисти". Платени и неплатени- така ги разграничавам аз."

Доказване на безкористност е в този смисъл централна задача на кибер-активиста, като основната трудност е той/тя да се разграничи от проектната култура. Тук следва да припомним развитието на гражданския сектор след 89та. Първата му фаза беше свързана с навлизането в Източна Европа на спонсориращи институции, които през 90те плащаха 2-3 пъти по-високи заплати на активисти за развитие на неща като политически плурализъм, етническа толерантност, неолиберална икономика и тъй нататък. Подобни спонсори от типа на „Отворено общество" поеха върху себе си голяма доза омраза, завист и горчивина от онези, които не бяха сред избраниците им; това породи в началото на новия век нов тип отворени и плаващи «грас-руутс» групи, които се занимаваха не само с мили дейности като взаимопомощ и почистване на планината, но с такива, които стъписаха политически-коректния мейнстрийм, защото изглеждаха националистически, расистки, трансгресивни. Третият момент е мигрирането на гражданския сектор в мрежата, започнало около 2004-5. Дигиталните машини възстановиха известна степен на организираност и процедурност в сектора, доколкото се записваш като „приятел" на групата, подписваш онлайн петицията, участваш в мрежата за взаимно препращане на съобщения. От друга страна, технологията и бизнесът, който стои зад нея, си имат своите приоритети, в резултат на което новата структурираност е изключително флуидна: кликваш когато можеш, излизаш, когато ти писне, междувременно следиш още три съвсем други прозореца, отворени на екрана ти.

Новото виртуално битие на гражданския сектор още повече засилва двусмислията, които и без това витаят около него. Активистите следва да изразяват обществения интерес - но групите са частни образования без демократична представителност. Предлагат се политики – но проектите трябва да се представят като неполитически. Работят на местно ниво – но са финансирани или ползват емблеми на центрове, базирани в съвсем други държави... Противоречията (временно) се разрешават чрез персонализирането и емоционализирането на интернет-активизма. Наместо да се бори за легитимиране на организацията си като представителна, нужна, демократична както през 90те, новият деец на неправителствения сектор е откровено „себе си” - възмущава се, проявява пристрастия, като от време на време припомня каузата, с която се е ангажирал. Както казах, същото правят дигиталният политик, търговец, журналист; те обаче много по-старателно прикриват дейността си (особено онези, които чрез потребителския си профил рекламират комерсиални продукти). В гражданския сектор професионализацията и без това е частична – на активизъм се отдават често в паузата между два кариерни ангажимента; на дигитален активизъм пък – в паузите между паузите.

Как се създава усещането за спонтанност и автентичност на кибер-агитатора?  

Нека първо припомним, че много автори (например Turkle 2011: Part two) смятат, че свръхактивността във ФБ компенсира трудното общуване офлайн, по-голямата затвореност на човека, за да не кажем - наличието на депресивни тенденции. Наред с това в интервютата веднага изпъква раздялата – заминаване в чужбина, преместване в друг град – като отключващо „синдрома” събитие.

Впрочем лавината от писма, родена през 17ти и 18ти век с появата на държавната поща, до голяма степен напомня съвременната епоха; например между 1670 и 1696 прочутата Мадам дьо Севини е написала 1120 писма на дъщеря си, оженена в Бретан, за да я държи в течение на парижкия живот. Подобен комуникационен взрив наблюдаваме с появата на пощенските картички в края на 19век, а днес – с дигиталната революция. Жестът на припомняне за себе си и за връзката, която имаме с адресата на кореспонденцията съдържа нещо информативно, но, за разлика от официалните източници, информацията е пречупена през нашата субективност. Например картичката стил „поздрав от” ще покаже на приятеля изгледа, на който сме се дивили, а надрасканото „тук пихме бира” ще добави личния момент. Така типичният ФБ пост отправя, да речем, към снимка, качена от друг, добавяйки личната си емоция, кодирана в емотикон или просто заявена като like.  

Трябва да идем отвъд психологията, която търси тук нарцисизъм, самоинсцениране, срамежливост. Емоцията, личната връзка, индивидуалзацията – те са част от една дигитална семиотика, правят така, че съобщението да бъде забелязано и възприето. При това, вече не става дума за ровене из дебрите на собствената психика или споделяне на интимни факти, както правеха блогърите. Най-важният момент за убедителността във ФБ е скоростта: постовете трябва да реагират на ставащото и колкото повече се забавят, толкова по-силни стават подозренията, че зад тях има някакъв „сценарий”. Впрочем SMSът, после Туитът зададоха тази тенденция: пишеш отвсякъде, кратко, експресивно, пишеш, после мислиш, както вече е прието да се казва. С появата на хибридни форми между компютър и телефон като смартфона и таблета разликата започва да се стопява: можеш да влезеш във ФБ отвсякъде, можеш да линкнеш снимка в Туитър, можеш да говориш, да снимаш, да геотагваш и какво ли не. Резултатът от смесването на жанровете – късо мобилно съобщение и дълго фиксирано съобщение – е окончателната победа на скоростта, количеството и разбира се емоцията.  

Да вземем за пример такова шокиращо събитие като опита (бутафорен, както се оказа) за атентат срещу Ахмед Доган по време на конференцията на ДПС, 19/01/2013. Поток от постове с интерпретации, почти всичките търсещи някакъв заден план, някаква постановка; тримата колажисти, които наблюдавам, реагираха с образи, в които г-н Доган получава „Оскар”, т.е. е голям актьор. На следващата сутрин Йордан обявава участието си в сутрешен блок по темата, след няколко минути Джони пита какво става, не го виждал още на екрана, после предаването почва и потребители коментират в реално време говореното на екрана. На следващия етап започнаха да се появяват линкове към по-дълги текстове в собствените блогове или в традиционни медии. Както става в истинско офлайн кафене, реакциите са най-често контекстуални, напълно неразбираеми за човек, който не е потопен в информацинния поток и след няколко седмици стават трудно разбираеми. Ясно ли е например днес какмо значи шегата на Йордан от 01/02/2013:

„Вярно е, различни сме от Сърбия: там журналистка показва на премиера половия си орган, тук е обратното"[9]

Емоционална непосредственост се постига и с чисто стилистични средства: натрупване на емотикони, нестандартна пунктуация (пет удивителни + три въпросителни + многоточие), недовършени изречения и грешки[10], или просто експресивен, агресивен език („Тиквоча” за премиера, „Дебелбовратият” за новия главен прокурор...). Стилът на новата дигитална интимност предполага сериозното да се примесва с преживявания, например музикален клип, който е развълнувал юзъра или снимка на детето му. Подобно поведение, характерно за платформата, кибер-агитаторите избягват, а в моите интервюта експлицитно осмиваха; все пак от време на време сред потока граждански съобщения се прокрадва нещо от този тип. Разбира се, подобни интимни пристрастия не са съвсем спонтанни, макар че следва да изобразяват спонтанност. Фейсбукарят ги подбира внимателно, за да изобрази пред публиката си избрания свой лайфстайл. Сред образованите потребители, които наблюдавах например, можеше да се появи клип с рок-парче, но в никакъв случай чалга, освен ако не е майтап.

Може да се каже, че  превръщането на индивидуалния вкус в послание е като че ли пряка функция на поднадзорността в  мрежата. Изкушавам се да направя паралел с друго такова паноптическо общество, каквото беше комунизмът: тогава – в онази епоха по идеологически причини - властта хвърляше огромен ресурс да наблюдава потребителското поведение на гражданите си. Какъв беше резултатът? Дори баналното носене на дънки, слушането на Ролинг Стоунс или карането на западна кола добиваха допълнителна политическа конотация. Не случайно писателят Василий Аксьонов нарече модно облечените хора в Съветския съюз първите дисиденти.[11] По същия начин като че ли действа дигиталният паноптикум: когато сте на сцена, осветени отвсякъде, и най-незначителният потребителски трепет се превръща в послание.

Непосредствеността, както всяка публична маска, е конструкция, въпрос на самоконтрол. Повечето интервюирани описаха различни избори, които е трябвало да направят в изграждане на стил. Разбира се няма съмнение, че потребителите с публични амбиции към журналистика, политика или НПО дейност[12] обмислят ФБ-поведението си: например еко-активистът няма как да хареса нещо, свързано с шистовия газ, десният да не наругае левите и т. н. Предсказуеми са обрати като „започнах работа и взех да се замислям за образа си” (Боби).  Но някакъв вид грижа за собственото присъствие в мрежата има при всички. Ето три примера за рефлексивното отношение към стила, характерно за мрежата - съответно на потребител малко под 40те и двама над 20те:

"Като цяло, обмислям стила на постинга. Т.е. понякога си замълчавам по някоя тема, която нормално бих коментирал - ако има риск да засегна някого от “приятелите”. Понякога обаче съм провокативен, дори доста, и се стига до разправия. Освен това, често има хора, които не разбират (било поради липса на - поне мой тип - “чувство за хумор”, било просто не знаят български), че определен постинг има ироничен/шеговит характер - примерно някой абсурден музикален клип (чалга, да речем). Така че с времето ограничих подобни постинги. В този случай се грижа за “реномето” си." (Момчил)

„Другото течение, което с чиста съвест мога да кажа, че създадохме или най-малкото допринасяме за развитието му, е течението на културния протест – изпипани графично колажи, без правописни и пунктуационни грешки, с по-умерени послания." (Крум)

„Имаше един период преди 2-3 месеца, когато никой не хареса няколко последователни мои линка и това ме накара да се чувствам силно разтревожена и непопулярна. Осъзнавах, че това е смешно, но въпреки това наистина страдах, че не ми харесват постингите. Имах колебания дали да изтрия една от нехаресаните връзки, но после реших, че това ще е бягство от отговорност и трябва да я оставя. С две думи прекарах няколко дни в сериозна тревога. Дори обмислях да си изтрия профила, но реших, че ще  е пораженчество. Накрая публикувах нещо, което няколко човека харесаха, следващото беше по-популярно, и така се върнах обратно в играта. Но все още обмислям, преди да публикувам нещо, проверявам кои от приятелите ми са онлайн и съобразявам кои от тях биха харесали конкретното съобщение. С две думи – публикуването ми във Фейсбук е свързано с известна  логистика и несигурност, рядко е напълно спонтанно и случайно, както се очаква да бъде.” (Камелия)

Всъщност най-важният аспект на стила за киберагитаторите е определено отношение към властта, медиите и изобщо публичния живот, което бих определил с оксиморона аристократичен анархизъм. „Мрежата тълкува скрития сценарий” „разконспирира”, „демистифицира”, характеризира се с „игнорирането на институциите”, каза Цвети. Негативните мнения звучат по-безкористно от позитивните, за които подозираме, че са реклама; пародията е по-истинска от сериозното съобщение, което подозираме, че е идеология.

В това може би е и ключът към алтернативността на българският ФБ. Според двамата френски фейсбукари тази платформа там изглежда много по-казионна: истински радикалните граждански гласове се концентрират около собствени уеб-медии като rue89, Numéro Zéro или Mediapart. Проблемът у нас, както го идентифицира Мая, е че трудно се набира критична маса потребители, които да удържат свое ляво или каквото и да било виртуално „място”. Оттук необходимостта да се ползва достъпния за всички ФБ, където съобщенията ти може да види и някой, с различни, дори противоположни убеждения. Резултатът е едно непрекъснато пренареждане на контактите, избягване на едни, привличане на други, както по политически, така и по чисто културни причини:

„Изключвам приятели, ако усетя, че не мога да си ги спомня вече и ако някой пост ме е подразнил особено. Бях изключила някакви тийнейджъри около събитията от Катуница, които бяха много анти-цигански настроени, едно момиче, което правеше много правописни грешки и едно, което си постваше доста плейбойски снимки. Също един приятел от "Атака", защото реших, че е по-добре да не сме свързани във Фейсбук. От неговия профил могат да стигнат до моя и т.н.” (Мая) 

Разбира се ФБ предлага възможности за филтриране, за подреждане на контактите по видове. Но вероятно усилието, което това предполага, кара наблюдаваните от мен потребители да не я използват – та нали основното предимство на платформата е мързеливата лекота, с която се ползва.

В резултат потребителят е често разкъсан между различните си референтни групи: по-близки до професията/образованието му и приятели от училище; по-леви или по-десни; търсещи във ФБ забава или търсещи информация; говорещи български или говорещи други езици... В последна сметка ФБ активността най-често се усреднява надолу, към най-малкото общо кратно: „гледам да не обидя някого”, „въздържам се от шеги, които не всички ще разберат”. Вероятно култа към личното преживяване, изваждането напред на интимното има и такава роля: да се опита да намери компромис между противоречивите кръгове на принадлежност. В последна сметка, това съм аз, това са моите емоции и страсти – ако сте харесали мен, ще прочетете и постовете ми.

В заключение, какво трябва да значи това завръщане на интимното в центъра на културата с поредното ефимерно развитие в дигиталния свят?

Така е ставало вече във времето на сантиментализма (18ти), на романтизма (началото на 19ти), на експресионизма (началото на 20ти), на феминизма (60те години). Всяка от тези епохи е време на разклащане на социалните йерархии, на делегитимация на старите елити, процедурите, ценностите. Залагайки себе си със своите чувства и приятели, като страстен, но и безкористен аматьор, киберагитаторът опитва да заеме мястото на делегитимираните елити в съвременните общества. Властовата битка (съвсем по Ницше[13]) наместо битка за легитимност, става битка на интерпретациите: наистина ли е автентичен или играе? Безкористен ли е или някой му плаща?... В много предишни епохи изкуството се е представяло като подражание на действителността. Парадоксът е, че днес дигиталният свят е този, който се бори за автентичност като подражава на изкуството: имитира сюжети, пародира образи, конструира вълнуващи персонажи.

Библиография

Andrew Keen (2007) The Cult of the Amateur, Nicholas Brealey Publishing: London.

Geert Lovink (2007) Blogging, the nihilist impulse, (2010)  MyBrain.net. The colonization of real time and other trends in Web 2.0, Eurozine.

Henry Jenkins (2007) Convergence culture: where old and new media collide, New York: NYU Press.

Keith Hampton, Lauren Sessions Goulet, Lee Rainie, Kristen Purcell (2011) Social networking sites and our lives (2012) Why most Facebook users get more than they give, Pew  Internet.

Sherry Turkle (2011) Alone together. Why we expect more from technology and less from each other, New York: Basic books.

Ивайло Дичев, Орлин Спасов (2009) Новите млади и новите медии, (2011) Нови медии – нови мобилизации, София: Отворено общество