Deinstitualization of Heritage

 

Abstract:With Modernity and the transformations of capitalism, the heritage has changed a lot, following the weakness of our linkages to public institutions and the rising of individualism.

 

Keywords: heritage, individualism, public institutions

 

 

В страните от Западна Европа разширяването на понятието за наследство до нови обекти, независимо дали са определени като културни или природни, материални, нематериални или живи, и без значение дали разкриват най-далечното или близкото минало, съставлява важен елемент от значимите за нашата епоха промени[1]. Наследството и неговото производство се появяват с модерността - екологична, политическа, икономическа и културна. Множество автори признават, че културните ценности, свързани с тях, както и институционалната и политическа рамка, в която се е конструирало наследството, са се появили с Френската революция (Poulot, 2006), макар и по-стари форми да могат да бъдат открити на различни места. От повече от два века наследството следва обществените промени и производството му, което ще наречем патримониализация, често е отражение на предизвикателствата на времето. От абат Грегоар, който обвързва изобретяването на наследството с борбата срещу вандализма и славата на отечеството чак до скорошната позиция на ЮНЕСКО върху нематериалното културно наследство[2], допринесла широко за преоткриването на изследванията в областта, от отварянето на националния парк Йелоустоун в САЩ през 1872 г. до световната конвенция за биоразнообразието, подписана на срещата на върха в Рио де Жанейро през 1992 г., историята на наследството разказва тази на големите предизвикателства на модерността: създаването на нациите и модерните държави, тоталитаризма и дебатите върху постколониализма[3], постиженията на демокрацията и промените в индустриалните общества, осъзнаването на изчерпаемостта на природните ресурси и намаляването на културното разнообразие.

 

Наследството като огледало на епохата

Ако се вгледаме отблизо, наследството е и битка, както ни напомня британският географ Дейвид Харви[4] (in Graham et Howard, 2008), една социална битка между класите, символен залог за място в публичното пространство, политическа тема, когато градовете се състезават един срещу друг, за да напредват в международни класации. Наследството е въпрос на власт. Който има властта, притежава и способността да налага и своя прочит върху заобикалящата среда, както и върху останките от миналото, които могат да му послужат. Всички ние знаем например, че при изграждането на наследството изчезват, или вече са изчезнали, значими части от обществената история, било то музеи, паметници или културна среда. От своето зараждане наследството е било свързвано с "добрия вкус" на аристокрацията или буржоазията. Съществуването на народно наследство, което да не е фолклоризирано, нито пък преминало през оценката на елитите, създава проблем. 

От друга страна, от години алтернативни наследства изникват в моментите, когато общности или групи от хора, преживели обща история, често драматична, претендират за права да четат и интерпретират миналото си според собствените си разбирания, или пък когато работнически синдикати отварят музеи и архивни центрове. Голям брой изследвания показват, че от този момент нататък производството на наследство противопоставя различни представи относно миналото и онова, което заслужава да бъде запазено и показвано от него, особено що се отнася до индустриалната и до колониалната история (Graham et Howard, 2008 ; Collectif, 2012).

Ако говорим от научна гледна точка, бихме могли да предположим, че една подходяща дистанция при анализа на наследството би била да го постави между двата подхода, отгоре-надолу и отдолу-нагоре. Или пък, оставайки верни на патримониалния хуманизъм, какъвто днес защитава ЮНЕСКО, да приемем и единият, и другият подход като еднакво легитимни. Тук бих искал да защитя различна позиция. Този "хуманизъм на въпроса за наследството", както бихме могли да го квалифицираме, е вероятно политически ценен във връзка с икономическите и културните предизвикателства между страните от "север" и тези от "юг". Същевременно той прикрива голяма част от залозите и начините на функциониране на производството на наследство. За да разберем какво се случва при непрекъснатата експанзия на наследството, каквато познаваме от няколко десетилетия, трябва да излезем от диалектиката между разказите на популизма и на мизерабилизма, категории, анализирани от Клод Гриньон и Жан-Клод Пасрон (1989) от времето, когато френските социални науки си задаваха въпроси относно понятието за популярно. Производството на наследство е нещо различно от бойното поле на хипотетична борба между, от една страна, публични политики отгоре или икономически актьори в търсене на изгоди, и, от друга, процеси на овластяване на действащите лица в областта с цел развиване на територии (Dris, 2012) или стратегии за признание (Tornatore, 2010).

Изкушаващо е да предложим хипотезата, че наследството зае място, което публичните институции оставяха свободно. През 80-те години държавната администрация можеше с пълно съзнание да използва наследството, за да компенсира запустяването на териториите. Но агентите на патримониализацията поеха и по други пътища, преследвайки различни цели, все по-малко в рамките на държавните публични политики и обвързвайки все повече наследството с логики на ангажиране и социални мобилизации. Тъй като патримониализацията носи голяма част от нашето отношение към миналото, изградило се чрез традицията и начина на представяне на историята, наследството, като техен резултат, не може вече да се възприема като инвентар, списък или каквато и да е категория обекти, но като името, дадено на отношението, което всеки поддържа със света. То разкрива едно осмисляне на връзката между природа и култура, по-скоро антропологично[5] и екологично[6], което възприема света като обединение, в което природа и общество ще бъдат мислени в перспективата на една "екология на отношенията", за да използваме термина на Филип Декола (2011), и вече не като отделни цялости. Патримониализацията не борави само с обозначаване, класифициране, разделяне. Тя осъществява преди всичко една от връзките между хората, както и между човека и света.

Предлагам наследството да бъде анализирано като един от елементите на по-широк и по-дълбок процес, познат на западните общества от 80-те и 90-те години. Все още действен процес, добре идентифициран от социолозите, определен като "деинституционализация" и който засяга по-голяма част от институциите на пост-кейнсинаското общество при нео-капитализма, появил се през 1980-те във Великобритания и САЩ. Според Франсоа Дюбе и Данило Мартучели "Ценностите и нормите не могат вече да бъдат възприемани като трансцендентни цялости, налични и надхвърлящи индивида. Те се появяват като социално съвместно производство". Това, което авторите наричат "деинституционализация“[7], е значимо обществено движение, което "провокира обособяването на два процеса, които класическата социология припокриваше: социализацията и субективацията" (1998 : 147). Тази дълбока обществена трансформация, която създава нови форми на индивидуация, съпровожда сривовете в пазарната икономика и в държавното управление. По различен за различните страни и региони график, видяхме как обществените институции отслабваха пред интересите на капитализма, на индустриалния капитализъм, изоставащ спрямо финансовия, как приватизацията на образованието напредваше, докато наследството се превръщаше в стока като всяка друга, как синдикатите и работническото движение се обезличиха значително, когато индустриалната и работническата култура се фолклоризираха. Накрая забелязваме, че движението за ускоряване на производството на наследство се развива паралелно с отслабването не само на държавата-нация, както често се пише във Франция, но предимно на публичните институции, които рамкираха обществото в сърцето на държавата-покровителка.

 

Снимка: Лятно училище по градска антропология Созопол 2012

 

 

Режими на историчност, едно проблематично намаляване на производството на наследство

Новите форми на производство на наследство, мултиплицирали се от двадесет години насам, допринесоха за промяната на нашето отношение към колективното. Те предлагат една конкретна културна рамка на конкуренцията на идентичности, вписват се в икономиката, преобръщайки идеята, че наследството ще бъде онтологично асоциирано с дара или с безплатното, допринасят за предефинирането на модалностите на публичния дебат, предлагайки наследството като средство за съгласуване между колективите и властите. Така, за да разберем културното наследство, е необходимо да навлезем в неговата политическа история; но също толкова важно и да се отдръпнем, за да уловим последните динамики на патримониализацията.

От тридесет години насам много са тези, както във Франция, така и в други страни, които порицават факта, който английският историк Робърт Хюуисън (1987) е нарекъл "индустрия на наследството", превръщаща миналото в атракция, а наследството - в стока. Това икономическо понятие за наследството, познато по-скоро във Великобритания, където и среща съпротива (Dicks, 2000), по-късно се развива и във Франция, в няколко атракционни паркове като Puy du Fou, но преди всичко в традиционната местна продукция. Други виждат в това държавна политика, целяща отново да придобие контрол върху съдбата на хората, като им предлага "компенсаторни пространства в миналото", "псевдотопии", предназначени за сираците на старите местни култури, разрушени от капитализма (Guillaume, 1980: 15). Във Франция подобно недоверие на чиновниците към разширяването на идеята за наследство - повече отколкото към самото наследство - дълго време маркира научната литература. То е особено видно в Entretiens du patrimoine, инициатива, провеждана от 1988 г. под патронажа на дирекцията за наследство към Министерството на културата и често оглавявана от интелектуалци-скептици в тази област като Пиер Нора и Режи Дебре или от известни специалисти в областта. Фокусирани върху паметника, сградата-културно наследство и представянето на техническите и научните компетентности на експертите, Entretiens du patrimoine често е място за възхвала на ортодоксията по въпроса за наследството.

Основното чувство при прочита съответства на тезата на Рейнхард Козелек (1990), който вижда в западния ни начин да възприемаме миналото проявата на "нов режим на историчност", произлизащ от напреженията между колективния опит и собствените ни стремежи. Вярата ни в Прогреса ще бъде половинчата и миналото като такова вече почти няма да има място в нашите колективни репрезентации на времето: ще бъдем изцяло въвлечени в настоящето, едно настояще, "което няма да има друг хоризонт освен самото себе си" (Hartog, 2005 : 15), дотолкова, че сегашното няма да бъде изживявано вече като продължение на миналото, а миналото ще се появява под формата на репрезентация (конструкция), основана на скъсването между това, което е било и това, което е. Миналото се е пременило като наследство, което ще бъде и един от начините да се експериментира с подобни скъсвания, както и да се намалят като брой.

Историята на политиките за наследство ни показва една по-комплексна ситуация, в която позицията на актьорите на патримониализацията е вероятно по-прагматична и по-малко идеологическа, отколкото изглежда от тези текстове, които дълго време, поне във Франция, държат преднина на научната сцена. 

 

Наследството в публичните политики

Трудно може да се оспори, че Франция, "показателното място за постепенното изобретяване, често конфликтно, на ценностите, свързани с наследството" (Poulot, 2006 : 15), е била модел в областта на политиките за неговото производство. Ако в страната "официалното производство на наследство" се появява от Революцията насам и се оформя като публична политика през втората третина от ХIХ в., в други държави ценностите, свързани с наследството, също базирани на чувството за загуба, начетеността и включването на националната древност сред патриотичните ценности, не се обясняват задължително със сходен устрем за регламентация. В Западна Европа държавните администрации поемат по много различни пътища за да въведат регламентацията за опазването на културното наследство. Италианската територия вероятно е пионер, като се има предвид, че първите регламентации датират от 1425 г., а понтификатите въвеждат система за опазване на наследството от началото на ХIХ в., която впоследствие ще бъде взаимствана от другите държави от полуострова, дори преди обединението на Италия (Culture & musées, 2007b : 43). Интересно е да се отбележи, че политиката за наследството придружава и същевременно е показателна за "успешна институционализация" на страната, а държавата запазва широко контрола в една Италия, в която местните власти са исторически силни. Ситуацията в Испания е сложна - между държавата, която по френски модел се опитва да създаде национална политика от първата третина на ХIХ в., национализма и силната децентрализация, която следва след франкисткия период. И днес наследството често е обект на ожесточени политически залози и напрежения между автономните региони и испанската държава, като например онзи във връзка с паметта относно гражданската война.

Този френски модел е същият, който използват и в Квебек в закона за историческите паметници и паметниците на изкуството от 1922 г., който въвежда класифицирането. Макар че двата подхода остават достатъчно различни - Люси Морисе (2011) показа, че доминантни в Квебек в крайна сметка са туристическите мотивации. За сметка на това, в другите части на Канада изглежда доминира вдъхновението от британската традиция, тъй като ръководството на Комисията по историческите места и паметници на Канада, създадена през 1919 г., се сблъсква с правомощия, ограничени от конституционния акт от 1867 г., според който федералното правителство може да се намесва единствено в рамките на своята териториална собственост. Така политиката за наследството се развива на две нива - на нивото на провинциите, търсещи наследство, което да бъде израз на националните идентичности, и на федерално ниво, което да илюстрира канадската идентичност (най-популярната акция на което беше създаването на 40 национални паркове) (de St Pierre, in Culture et Musées, 2007).

В САЩ се развива съвсем друг модел, според който частната инициатива има основен дял. Жан Мишел Тоблем подчертава в същия брой (на Culture et Musées), че именно общественото мнение спасява Indipendance Hall през 1813 г., мястото, където през 1776 г. е подписана декларацията за независимостта. Същото се отнася няколко години по-късно и за къщата на Джордж Вашингтон, която се разрушава пред безразличието на обществените власти. Първите законодателни мерки са предприети от щата Ню Йорк през 1850 г. Впоследствие подобни инициативи се умножават, докато през тридесетте години можем да говорим за появата на истинско "съзнание за наследство" (Culture et Musées, 2007 :103). Така на фона на ангажиране в асоциации, фондации и политиките на различните щати, САЩ въвеждат по-слабо организирана отколкото в Европа политика за наследството, като широко разчитат на публични/частни партньорства и меценатство.

През последната четвърт на ХХ в., след края на тридесетте славни години (свързани с икономическия подем между 1945 и 1973 г., бел. прев.) и фордисткия капитализъм в западния свят, можем да говорим за възобновяване на политиката за възстановяване на миналото, парадоксално провеждана от обществените власти в момента, когато държавата-покровителка започва да бъде поставяна под въпрос. Така, с Годината на наследството през 1980 г., а впоследствие със създаването на мисията за етноложко наследство в рамките на Дирекцията за културно наследство към Министерството на културата, Франция е една от страните, допринесли най-много в Западна Европа за юридическото, политическото и културното рамкиране на миналото, отвоювайки си по този начин експертност в областта на наследството.

Разширяването на понятието за наследство беше повсеместно, независимо дали в ЮНЕСКО, което признава Организацията на градовете на световното наследство през 1993 г., във Великобритания, където индустриалната археология познава един истински подем на фона на оценостяването на туризма, или във Франция, където "завръщащите се от Африка" етнолози преоткриват селското и регионалните идентичности (Fabre, Lacroix, 1975). Това съвпадение между разширяването на понятието за наследство и държавната намеса е същото, което познава Германия след 1989 г. (Culture & Musées, 2007). Културният и политически централизъм на ГДР, която е имала свое министерство, отговорно за културата от 1954 г.[8], поставял наследството в служба на националната цялост, докато Западна Германия, по същество федерална, оставяла отговорността за политиката за наследството на провинциите. За сметка на това обединена Германия ще възприеме по-централизирани културна политика и политика на наследството, засилвайки държавната намеса, поради факта, че възприема културата като основа за съществуването на националното. Великобритания от периода на консервативното управление на Маргарет Тачър познава сходна намеса на държавата в политиките за наследството, когато се създава национална агенция, предназначена да облагодетелства новата туристическа употреба на старите индустриални обекти (Dicks, 2000).

 

Многообразно производство на наследство

Социалните науки във Франция заемат една друга по-малко институционална, но и по-малко видима позиция, която говори по-скоро за производство на наследството, отколкото за самото наследство, и настоява върху ролята на асоциациите (Glévarec, Saez, 2002), разнообразието на актьорите (Culture et Musée, 2003), мястото на емоциите при опазването на наследството (Tornatore, Barbe, 2011) или напреженията между публичните институции и социалните актьори (Rautenberg, 2003). Основната идея на този подход е, че след един период, когато наследството е било резултат от структурирани действия и избор на материални обекти според административни и научни норми, постепенно ще следва период на социален устрем, който превръща наследството в резултат от колективните мобилизации и културните претенции. Същевременно там, където бихме могли да очакваме, че университетските изследвания ще разработят анализ, който внимателно ще отчете условията за появата на производството на наследство, опитвайки се да разбере неговото значение за световните промени през 80-те и 90-те години, маркирани от прогресивното отслабване на кейнсианската държава и обществото на наемните работници, от разрушителните ефекти на новия капитализъм, базиран върху териториалността на производството, от преобръщането на социалните слоеве, маркирано от разединеност и социална уязвимост (Castel, 1995), четем предимно лесното сливане на производството на наследство с "един процес на вцепенение, неподвижност (...) и принудително ограничаване на социалния живот" (Davallon, 2003 : 14). Същевременно теренните изследвания показваха нещо съвсем различно: не става дума да се фиксира сегашното в миналото, да се избегне едно притеснително бъдеще или да се приютим в изкуствена културна идентичност, а точно обратното: производството на културно наследство изглеждаше като процес на повторно присвояване на колективното време, на символизация на социалното като цялости, свързани чрез споделянето на общи репрезентации.

Няколкото френски изследвания, на границата на доминиращо течение, маркирано от скептичния подход към наследството на Пиер Нора, се сблъскват с други като Heritages Studies, развили се в англосаксонските страни от 1990-те години[9] и изследванията върху природното и живото наследство[10]. Всичко това показва една ситуация, която се откроява по-видимо едва когато се съсредоточим върху публичните политики или върху макросоциологическия подход: производството на наследство тръгва по  разнообразни пътища, които се допълват, които си противоречат или просто се пренебрегват взаимно[11]. Британският географ Тим Еденсор показва например как запазването на запустелите индустриални обекти може да се обясни с факта, че те са се превърнали в благоприятна почва за социална креативност и алтернативна естетика, с или без подкрепата на обществените власти, тъй като предлагат естетическо изживяване, което надхвърля стандартната организация на производството в града (Edensor, 2005). Така останките от индустриалната архитектура, а оттам и работническата памет, бяха рециклирани в нови артистични и културни реалности. Множество са примерите за начините, по които модерността върви ръка за ръка с повторното изобретяване на местното в рамките на темата за наследството. От 2001 г. Томас Бендер и Майкъл Питър Смит дават красноречиви примери за това: преоткриването на традиционен пазар в Мексико, умножаването на естетическите референции към миналото в Китай, рециклирането на мита за традиционното село в малайзийски градове и др.

 

Мобилизации на наследството    

Това говори за изисквания на наследството и на паметта, които са достатъчно живи, за да поставят на преден план социалните икономически актьори там, където изглеждаше, че контрол имат експертите и държавните администрации. Именно това показват изследванията, финансирани от мисията за етноложко наследство към Министерството на културата относно производството на селски наследства, въпросите за околната среда, подема на местната продукция, изобретяването на популярни празници, опазването на природното наследство, или по-общо преоткриването на на една мечтана провинция, която позволява да осъвмести консумация, забавление и съхранение на определен начин на живот при икономическо развитие (Rautenberg et ali, 2000). Съответно наследството се представя като израз на появата на нови форми на мобилизации, използващи, преобръщащи, а понякога и пренебрегващи институционалните рамки и които се противопоставят на обществените власти, когато те искат да наложат разрушения или обратното - строежи, мислени като вредни за опазването на мястото. Защото агресивната и колективна намеса често има като резултат, освен опазването на наследството и паметта, влиянието върху териториалните политики (Glévarec, Saez, 2002).

При тези динамики държавата може да има активна роля, да се намесва експертно, да регламентира или да подкрепя финансово. Но не трябва да се заблуждаваме от нашия държавен тропизъм: в състезанието между градовете и регионите, колективите стават с всеки ден по-важни, а държавната администрация много по-често служи да сътрудничи, отколкото да рамкира. Наследството и колективната памет се превръщат във важни инструменти на тези политики на развитие, независимо дали в оборжуазените градски центрове, старите индустриални предградия или селата, които обединяват селскостопанска продукция, опазване на околната среда и туризъм (Dris, 2012). Въпреки че е хипотеза, която заслужава да бъде задълбочена, преобладаващ изглежда фактът, че производството на наследство следва в глобален план движението на деинституционализация, за което говорят през 90-те години Франсоа Дюбе и Данило Мартучели (1998). Наследството е било използвано и все още е, за да се създаде споделеност, да се даде рамка на общите репрезентации на едно общество. Същевременно обаче виждаме, че при наследството има и полифоничност, за която също трябва да си даваме сметка. Въпросът за наследството вече не е в истинския смисъл на думата експертно познание. Безспорно посвещаването на тази тематика остава мисия на някои професионалисти - например на анализаторите на Inventaire général, изследвани от Натали Хейних (2010) - но тe са само част сред мнозина други.

Както отбелязваше Андре Мику през 1995 г., производството на наследство е свързано с предефинирането на колективните идентичности. Ще добавим, че тази връзка е толкова по-ефикасна, колкото наследството е обвързано със споделените емоции. Доминик Пуло (2007) ни напомня, че в началото то е било мислено като норма, според критериите на разума, която задийства както ангажиране, така и идентичностни страсти. Например мобилизацията на антики по време на немската и италианската революции от 1848 г., които довеждат до обединението във всяка от страните; или разночетенията при създаването на паметника на присъединяването на Бретан към Франция, последователно или едновременно символ както на победоносна Франция, така и на посрамен Бретан. Емоцията, свързана с наследството дава динамика на националното чувство и същевременно представлява основата на икономиката на туризма, когато занаятчиите и туристическите екскурзоводи от Медина на Фес умеят така добре да представят местното занаятчийство, за да се харесат на туристи, жадни за автентичност.

Това многообразно производство на наследство, което описахме, вече се случва около по-свободни и по-автономни субекти, сблъскали се с деинституционализацията, характерна за "постмодерността". Хората трябва да се изправят пред последователни "предизвикателства", свързани със социалните отношения, пред които колективните ресурси са все по-малко ефикасни. Производството на наследство съответно може да се превърне в част от инструментите на този процес на създаване на множество неизключващи се и непротиворечиви идентичности, маркирали края на второто хилядолетие. Споделянето на наследство се превръща в един от елементите на тези културни идентичности, дошли да си съперничат с традиционните социални идентичности. Тези нови културни идентичности са асоциирани с едно изискване за достойнство и за публично признание, обвързано специфично с предефинирането на отношенията между частните и публичните сфери, феномен, който само се засили с развитието на цифровата комуникация. В този контекст именно трябва да разбираме дълбоките промени при динамиките на производство на наследство, които според Жан-Луи Торнатор отговарят на желанието на някои социални групи да защитават една "политика на точната памет" (Tornatore, 2010 : 187).

Промените при капитализма силно повлияват общественото управление и идеята за публично действие. Деинституционализацията, за която ставаше дума, е придружена от дълбоки промени в процесите на индивидуация. Появяват се нови форми на институционализация, в които социалните сили отчасти изземат функциите на публичните власти и традиционните обществени организации. В по-голяма част от западните страни хората по-скоро са въвлечени в местни сдружения или в защита на тяхното близко обкръжение, отколкото в големите политически, синдикални и религиозни организации. Като резултат наследството се е превърнало в местна задача много повече отколкото е било преди две-три десетилетия, и най-често засяга само повърхностно инстанциите, които доскоро са го създавали и са го включвали в научни и административни категории. Паралелно, местното управление отдава много по-голямо значение на качеството на културната среда и поставянето на сцена на наследството се превръща в част от стратегиите на градския маркетинг. Като следствие държавите като Франция, които имаха ясно структурирана национална политика в областта, все повече делегират управлението на наследството на колективите. Деинституционализацията на наследството не означава липса на публична политика в областта, или поне не повече отколкото обозначава трудностите пред нашата памет и разкъсването на общностния свят. Тя показва факта, че трябва да скърбим за едно наследство, което би могло да бъде универсално, почти онтологично и трансцендиращо човешкото като цяло. Наследството е едновременно социална практика и репрезентация, знание и емоция, политика и въображаемо, без това, което у него засяга социалното или институционалното да съвпада с онова, което засяга субективацията. Наследството свързва, но не ни свързва всички един с друг.         

 

     

Библиография

Castel (Robert), 1999. Les Métamorphoses de la question sociale. Une chronique du salariat, Fayard.

Culture & Musées. 2007. Politique culturelle et patrimoine (ss la dir de Philippe Poirrier), 9, Actes sud.

Culture & Musées. 2009. 14, L’Ecriture du patrimoine (ss la dir de Cécile Tardy)

Davallon (Jean), 2003, « Introduction », Culture & Musées 1, Nouveaux regards sur le patrimoine, Actes sud.

Davallon (Jean). 2006. Le Don du patrimoine : Une approche communicationnelle de la patrimonialisation. Hermès

Debray (Régis) (dir). 1999. L’abus monumental? Les Entretiens du patrimoine, Fayard

Descola, (Philippe). 2011. L’écologie des autres. L’anthropologie et la question de la nature, Editions Quae

Dicks (Bella). 2000. Heritage, place and community, Cardiff: Un. of Wales.

Dris Nassima (dir). 2012. Patrimoine et développement durable, Presses universitaires de Rennes

Dubet (François), Martucelli  (Danilo). 1998. Dans quelle société vivons-nous ?, Seuil, coll. « L’épreuve des faits »

Edensor (Tim). 2005. Industrial ruins. Space, Aesthetics and materiality. Oxford. New-York: Berg.

Fabre (Daniel), Lacroix (Jacques), (dir). 1975. Communautés du Sud, U.G.E., 10/18, 2 vols

Fabre (Daniel) (dir). 2000. Domestiquer l’histoire. Ethnologie des monuments historique. Editions de la maison des sciences de l’homme

Glévarec (Hervé), Saez (Jean Pierre). 2002. Le patrimoine saisi par les associations. La Documentation française.

Graham (Brian), Howard (Peter) (dir). 2008. Heritage and identity. Aldershot: Aschgate.

Grignon (Claude) et Passeron (Jean Claude ), 1989, Le Savant et le populaire. Misérabilisme et populisme en sociologie et en littérature, Gallimard/ Seuil.

Guillaume (Marc). 1980. La politique du patrimoine, Galilée

Hartog (François). 2005. “Time and Heritage”, Museum, International, 227, 7-18.

Heinich (Nathalie). 2009. La Fabrique du patrimoine. De la cathédrale à la petite cuillère, éditions de la MSH

Hewison Robert, 1987. The heritage industry: Britain in a climate of decline, London: Methuen London

Collectif, 2012. « Le patrimoine, oui, mais quel patrimoine ? » Internationale de l’Imaginaire, 25.

Koselleck (Reinhardt). 1990. Le futur passé [The Past Future] (trans. by J. Hoock and M.-C. Hoock), Editions de l’Ecole des Hautes Etudes en Sciences Sociales.

Micoud (André). 1995. « Le bien commun des patrimoines », in Collectif, Patrimoine culturel, patrimoine naturel. La documentation Française

Morisset (Lucie K). 2009. Des régimes d’authenticité. Essais sur la mémoire patrimoniale. Presses universitaires de Rennes, Presses de l’université de Québec

Nora (Pierre) (dir). 1986. Les lieux de mémoire. La Nation, 3 vol. Gallimard.

Poulot (Dominique). 2006. Une histoire du patrimoine en Occident, XVIIIe-XXI^e siècle : du monument aux valeurs, Presses universitaires de France

Poulot (Dominique), 2007. Introduction, Culture & Musées, 10, Défendre le patrimoine, cultiver l’émotion, Actes sud.

Rautenberg (Michel), Bérard (Laurence), Marchenay (Philippe), Micoud (André) (dir). 2000. Campagne de tous nos désirs. Patrimoine et usages sociaux. Editions de la MSH

Rautenberg (Michel). 2003. La rupture patrimoniale. A la Croisée.

Samuel (Raphael). 1994. Theatres of Memory. Volume 1: Past and Present in contemporary Culture. London: Verso.

Smith (Michael Peter), Bender (Thomas). 2001. City and Nation. Rethinking Place and Identity. New Brunswick and London: Transaction publishers.

Tornatore (Jean-Louis). 2010. « L’esprit de patrimoine », Terrain, 55

Tornatore (Jean-Louis), Barbe (Noel), (dir), 2011, Les formats d’une cause patrimoniale. Agir pour le château de Lunéville. Les Carnets du Lahic 6, Lahic / DPRPS-Direction générale des patrimoines.