В този текст разглеждам конструирането на детската стая в българския социалистически дом през разказите на респонденти. В периода януари - май, 2010 г., в град София, от мен бяха проведени двадесет антропологични (дълбочинни интервюта) с респонденти, родени между 1950 и 1975 година. За анализа условно са откроени две поколения респонденти - първото - на тези родени от 1950г. до към средата на 60-те и второто - на родените между 1965 и 1975г.

Целта на изследването бе спомените за детството да бъдат разгледани в контекста на собствената стая, в частното домашно пространство. Именно по този начин се открояват онези скрити практики, свързани с личното потребление, личните хобита и интереси, които позволяват детството да бъде разказано отвъд понятието „социалистическо\".

Така, типичната детска стая от 70-те и 80-те години се конструира посредством плакати на рок-групи, донесени от чужбина, екзотични сувенири или саморъчно направена „украса\" от западни стоки (роботи от цигарени кутии, от кутии \"Coca Cola\" и др.), магнетофон или касетофон, изрезки от списания... Възникнала като част от идеологическата стратегия да се създаде модерно потребление за децата, което да бъде използвано като средство за идеологически контрол, детската стая неочаквано довежда до еманципацията на младия човек от утвърдените в обществото норми. Интериорът й инсценира младежки идентичности, подобни на тези в Западна Европа.

- Интервюиращ: Как помните детската си стая?

- Респондент: С плакатите по стените - плакати на хеви-метъл - на Айрън Мейдън, Джудас, Меноар, на „Междузвездни войни\". Разни плакати на коли - на „Ферари\", на „Мазерати\" и пр.

- Сдобивах се с тях от списанията Bravo, Rolling Stones, Billbord и други. С всичките ми колички „Matchbox\'\' - наредени по секцията...

Ил.1.Младежка стая от 80-те в София. (Личен архив)

Моята стая е моят дом

От разказите на респондентите става видно, че преживяването на стаята като „свое\" пространство предполага определено ниво на модерно потребление, съсредоточаването в нея на множество практики на свободното време и определена степен на автононост на младия обитател.

Основен момент в разказите на стаята са именно спомените за предметите. Подобно на nurseryв Западна Европа, детето-цар или детето-собственик през 70-те и 80-те години в социалистическа България притежава изобилие от вещ (Ренонсиа, 2002).

Интериорът на стаята на респондентка от второто поколение, обитавала самостоятелна детска в двустайно панелно жилище, инсценира куклен „момичешки\" дом в съчетание с любимите колекции от салфетки, картички и значки, образователни илюстрации и неизменното за младите тогава увлечение по западната музика:

Имах много кукли, които се деляха на малки и големи. Много добре си спомням, че големите бяха 17, защото съм ги надписвала - имаха номера и бяха „ученици\" в моя клас. Тях ги подреждах отгоре на библиотеката, а малките стояха в едни такива кукленски креватчета и също бяха подредени старателно една към друга. Имах и много плюшени играчки - наредени заедно с куклите на библиотеката. Имах също така чекмеджета, пълни с колекциите ми от картички, календарчета и значки - в едното; малки сервизи за кукли в другите две, дрехи на кукли в третото. Салфетките, които бях събрала бяха много и нямаше как да бъдат побрани в чекмедже - те стояха в картонени кутии под бюрото.

На стените имаше два пъзела, залепени за зелен кадастрон и закачени. Имаше и две картини - един акварел от полския център - на момиченце и една друга пак с детски мотиви.

Имах два плаката - единият: прочутият „Бийтълс по потниците\", другият - пак Бийтълс - от Америка си го бях донесла. На вратата пък имах Менделеевата таблица и заспивайки наблюдавах елементите.

Ил.2. Детски кът от 1978 г., София.  (Личен архив)

Модерната техника и западната музика се конструират като ключови моменти от детството в разказите на мъжете, но и в много от тези на жените.

Още в най-ранния разказ на стаята от края на 50-те години, техниката се осмисля като „прозорец към света\". Наличието на радио в детската автоматически увеличава времето, което децата прекарват там:„Като ученичка прекарвах дълго време в стаята си. Тогава имахме радио-апарат и чрез него се запознавах със света.\"

Обратно, една респондентка от първото поколение описва стаята си като „чиста функция\", която не преживява като свой „дом\" и където не прекарва много време. Една от основните причини е, именно, че там не е имало устройства за слушане на музика:

(...) Там нямаше радио или друго устройство за слушане на музика. И в детската съм си учила, но не я имах като стая, определена само за мен. Не си спомням бюрото там да ми е било като работно място. Четях си в трапезарията. В трапезарията беше радиото и сигурно заради това ми беше любимото място. В трапезарията съм стояла най-много - спомням си как си приготвях там учебниците, как слушах с часове любимото си радио-предаване.

В някои разкази респондентите си спомнят детските си именно през първите предмети на техниката, с които са се сдобили:

Спомням си първият ми касетофон и първата касета - на „Диип Пърпъл\". Баща ми ми го купи от „Кореком\". Това беше през 1982, когато бях на 12 години. Слушахме много музика - много рок и диско.

(...) Касетофонът ми ... Първото касетофонче беше едно „Грундик\" - малко, приличаше на диктофон. Имах си го от много малък - седем, осем годишен. На 18 вече баща ми ми подари един голям дву-касетъчен касетофон (...)  Техниката ми е много сантиментален спомен - тя ми беше като някакъв поглед към целия свят.

Практики на свободното време

Освен през потреблението, в интервютата стаята се конструира и през типичните практики, упражнявани в нейните рамки.

Без никакво съмнение детската функционира като основно място, където през свободното си време децата се отдават на любимите си занимания (хобитата).

Спомените за детската стая на една от респондентките от първото поколение са свързани със сдобиването й с мечтаната шевна машина през ученическата възраст:

През юношеските ми години - единственото нещо, което съм искала - аз много обичах да шия. В шести клас започнах да шия и исках да ми купят машина - и ми купиха моите родители и си я сложих в стаята.

Хобита като фотография, рисуване, колекциониране на дребни предмети се конструират като практики, чието място на упражняване е детската стая.

В два от разказите на второто поколение практикуването на любимото хоби води до „окупация\" на стаята от едното дете и прогонване на другото: „По едно време брат ми спеше при нашите, защото аз рисувах до късно вечер\".

Баща ми донесе от службата си още едно бюро за брат ми, което отиде в спалнята, тъй като аз гонех брат ми в 9-ти, 10-ти клас. Бях решил, че ще ставам литературен критик и бях манияк на тема четене. Изобщо не исках никой да ми припарва до стаята, т.е. присвоих си тази стая. Брат ми започна да си учи и свиреше на китара в спалнята и изобщо двамата си оформихме кабинети

Що се отнася до музикалните интереси, един респондент от второто поколение конструира младежката си идентичност по следния начин:

Ние тогава бяхме метали. Това, което слушахме, бяха емблематичните групи, създадени в края на 70-те - „Мейдън\", „Меноар\", „Джудас\". Аз бях типичното лошо момче. Бях мразен от съседи и съученици.

Още от началото на 70-те години в България, западната рок музика става ключов момент от младежката култура. Респондент от първото поколение разказва:

Всяко момче се беше запалило по музиката и течеше страхотен обмен на магнетофонни ленти и грамофонни плочи. Тази музика проникваше тогава много активно - Queen, Deep Purple, Pink Floyd, Led Zeppelin и други групи, но това бяха „големите\", които още от седми-осми клас много активно се разменяха

Цитираният респондент конструира exchange-ът на музикални записи между юношите като ключова практика, свързана с детската стая: „Тази култура на музиката може би беше най-важното нещо за юношеските стаи, тъй като в тях се осъществяваше exchange-ът.\"

Музикалните предпочитания на момчетата („тази музикална субкултура беше мъжка и това беше много ясно изразено\") -  са и онова, което придава идентичност на стаите им. От пръв поглед интериорите им подсказват на коя група е „фен\" обитателят им:

Имах съученик, за който всички знаехме, че е „пърпълман\" и който освен всички касети си беше намерил много снимки и плакати на „Пърпъл\" от разни югославски списания и беше облепил стаята си.

Моят (тогава бъдещ) съпруг беше почитател на „Слейд\", така че имаше много техни албуми и снимки, закачени по стените...

Типичната софийска детска стая от началото на 70-те години до края (момичешка и момчешка) - се оказва украсена с „известния плакат на Бийтълсите по потниците\".

Ил.3 (Източник: Нашето детство )

В тази връзка, е важно да се спомене и една особеност на българския случай. А именно, че поради трудната си достъпност (в повечето разкази респондентите се сдобиват с плакати от западните списания, донесени им от пътуващи в чужбина родители, други близки, колеги на родителите и т.н.) за някои от младите качеството на плаката е по-важно от съдържанието му:

По-важно беше дали е хубав плакатът, а не толкова дали е на любимата ти група. Слагахме плакати, просто защото бяха хубави, дори да бяха на групи, които не харесваме особено. Никой не би си залепил лист от вестник с любимата група, след като има хубав плакат на не толкова любимата.

В тези случаи, стаята не отразява индивидуалната идентичност на обитателя си, а се явява компромис между собствените интереси и трудно достъпното желано потребление.

Парадоксално, момчешката юношеска стая се оказва  по-отличителна от момичешката, именно заради по-силно изразеното „фенство\" около неща като музиката и спорта:

Момчетата се интересуваха повече от музика и бяха  много по-запалени по колекционирането на албуми и плакати. Момичешките стаи си приличаха по еднаквите, стандартни мебели. Определено, момчешките стаи бяха по-отличителни.

Друга мания при момчетата беше да си лепят спортисти от вестници. Братовчед ми имаше стая, която беше цялата в плакати на футболисти. Когато влезеш в такава стая веднага разбираш на кой отбор е фен момчето.

Детските стаи са, разбира се, и местата, където се канят приятели. Именно това са и пространствата, където зад затворените врати, младите се отдават на трансгресивни по отношение на обществените норми практики:

Oт един момент нататък всички „тийнове\" си разменяхме порно-списания, които бяха предимно югославски.

(...) А, друго, което правехме - играехме бридж четири приятелки в гимназията. Баща ми ме научи, после се усъвършенствахме от книги и се събирахме вкъщи и играехме бридж и пиехме вермут, и пушехме... Беше доста свободно.

Твърде любопитни са разказите за пушенето в детската стая при респондентите от първото поколение:

Обичах да чета, да гледам през прозореца, а след осми клас вече и пушех там, защото пропуших, а и майка ми много, много не ми се караше.

Започнах да пуша в осми клас, родителите ми проявяваха толерантност и аз можех да си пуша в стаята.

(...) Да, пушех си в стаята. Любопитното е, че в къщи ми разрешаваха, а от училище ни се караха . Така, че в някакъв смисъл - училището ни мъмреше, родителите - преценяваха сами.

Ил.4. Неидеологически хумор във в-к „Стършел\" (1972/бр.23/стр.10)

Така през разказите на респондентите детската се конструира като едно контра-идеологическо пространство, където в масиран вид присъстват подривни на обществените норми практики. Родителите обикновено са съмишленици на децата при превръщането на стаите им в трансгресивни места. В много от разказите именно те са и основният „източник\" на снабдяване с плакати и списания на любимите групи.

Възникнали от края на 50-те години при елитите, детските стаи в социалистическа България постепенно започват да се масовизират, функционирайки в по-голяма или по-малка степен като места на модерното потребление и пространства, в които младият човек е автономен. Също както на Запад, където „повечето от значимите за хората неща се случват зад затворените врати на частната сфера\" (Miller 2001: 1), появата им води до постепенно изместване на практиките на свободното време от публичната към частната сфера. Зад затворените врати на собствената стая младият човек се еманципира както от родителския, така и от обществения и идеологически контрол. Ето защо и разказите за детството в контекста на детската стая конструират младежки идентичности подобни на западните, през неща като потреблението и западната рок музика.

Използвана литература:

Ренонсиа, А .(2002) „Детската стая\" в: Хаупт, Х-Г, Места на всекидневието. ЛИК, С., 2002, стр. 160-171.

Miller, D.,ed. (2001) Home Possessions: Material Culture behind Closed Doors. Oxford (UK), Berg Publishers.