.
Събота, 05 Март 2022 22:41

Нa две морета. „Съни бийч“ – от модернистичен рай до поп-културна икона

Анета Василева

Резюме: Независимо как говорим за нея и я описваме, българската архитектура рядко стига до героични крайности и често страда от състоянието си на устойчива умереност. Оказва се обаче, че тази с нищо отличаваща се периферна култура е способна да произвежда пълноценни поп-културни феномени.

„Слънчев бряг“ е бил и все още е най-големият летен курорт на българското Черноморие. Възникнал през 1957 г., той продължава да бъде активен и още повече – постоянно променящ се курорт. Докато преди еталонът са били Френската Ривиера и испанската Коста Брава, то днес това е по-скоро Лас Вегас. В резултат получаваме колажно поп-място, събиращо ентусиазиран купон, инвестиционен хъс и тлееща носталгия по архитектурата на туризма от една отминала ера. Това изследване спори с установените норми за възприемане на „Слънчев бряг“ единствено през призмата на безвъзвратно загубеното минало и срама от настоящата действителност. То показва курорта като своеобразен социален и културен експеримент и се опитва да докаже смисъла на поп-културните резултати като стимул за развитие на територията.

Ключови думи: архитектурна история и теория, модернизъм, постмодернизъм, социализъм, постсоциализъм, териториално развитие, културно наследство, колаж, кич

 

On Two Seas: "Sunny Beach" – from a Modernist Paradise to a Pop-Culture Icon

Aneta Vasileva

Abstract: Regardless of how we talk about it and describe it, Bulgarian architecture rarely reaches heroic extremes and often suffers from its state of sustained moderation. It turns out, however, that this humble, "self-colonizing" culture is capable of producing genuine pop-cultural phenomena. 

"Sunny Beach" was and still is the largest summer resort on the Bulgarian Black Sea coast. Founded in 1957 as part of the socialist, centrally planned state policy for development of mass tourism, it continues to be an active and even more so – a constantly changing resort. Whereas before the standard was the French Riviera and the Spanish Costa Brava, today it is more like a Black Sea Las Vegas. As a result, we have a collage pop-place, combining excess nightlife and entertainment, investment zeal and lingering nostalgia for the modernist architecture of a bygone era. This research argues with the established norms for the perception of "Sunny Beach" only through the prism of irretrievably lost past and shame of its present reality and defines its "post" and "pop" cultural value. It shows the resort as a kind of social and cultural experiment and tries to prove the meaning of pop-cultural results as a stimulus for the development of the territory. 

Keywords: architectural history and theory, modernism, postmodernism, socialism, postsocialism, urban development, cultural heritage, collage, kitsch

 

Ил. 1. „Слънчев бряг“, 1959. Източник: БТА Архив за проект „Архитектурата на България след Втората световна война“.

„Слънчев бряг“ е бил и все още е най-големият летен курорт на българското Черноморие. Възникнал през 1957 г., той се развива на няколко етапа до 1975 г. като част от планирана държавна политика. След 1989 г. нещата се променят. Голяма част от държавното дружество е разпродадено и за по-малко от 20 години курортният комплекс се превръща от следвоенен модернистичен рай в символ на нерегулирания свободен пазар – презастроена територия с хаос от архитектурни стилистики, чиято основна функция е забавление, а показателите за комфорт на обитаване – ниски. Тези два много различни един от друг времеви периода – преди и след 1989 година – пределно ясно оформят контекста на мястото, отразяващ промените в политическо-икономическите условия и актуалните ценности на обществото, което го обитава. 

В своя първи период на развитие „Слънчев бряг“ е изцяло държавна собственост. За неговото градоустройствено, обемно-пространствено и архитектурно решение е отговорна най-голямата държавна проектантска организация в страната през периода на социализма – базираната в София „Главпроект“. Строителството на курорта започва през 1958 г. и продължава в няколко етапа до 1975 г. по проекти на колектив с ръководител арх. Никола Николов. В този смисъл курортното селище се развива равномерно, контролирано, като част от обмислена и дългосрочно планирана държавна политика.

Ил. 2. „Слънчев бряг“, 1966. Източник: БТА Архив за проект „Архитектурата на България след Втората световна война“.

Масовият туризъм

Масовият туризъм е един от феномените на следвоенна Европа (а и на света). Австрийските историци Елке Бейер, Анке Хагеман и Михаел Цинганел твърдят, че практически той е отключен от екстремното развитие на транспорта (и особено на въздушния транспорт) по време на Втората световна война, от търсенето на международни пазари за износ на стоки след края ѝ и от преодоляната уседналост на населението по принцип и като следствие от гигантските размествания на хора пак по време на Втората световна война (Beyer, Hagemann and Zinganel, 2013: 41–42). Но също толкова благоприятна за туризма се оказва всеобщо приетата и прилагана масово след 1945 г. урбанистична теория на модернистите за зонирането по функции – обитаване, труд, отдих, комуникации. Отдихът и почивката, наред със социалния туризъм, стават важни съставни части от рецептата на западната социална държава (the welfare state), демонстрираща прогреса и взаимното разбирателство в следвоенния свят. Правото на отпуск, оспорвано и извоювано трудно преди, сега се приема за естествено задължение на работодателя и заслужена придобивка за работника.

Така в рамките на няколко десетилетия след края на войната се изгражда сериозна туристическа база, подчинена на централно планиране, държавно спонсориране и създадена в отчетлив архитектурен модернизъм. Масовият туризъм се развива едновременно и с идентични белези в младите демокрации в Централна Америка (Пуeрто Рико), в Испания (по време на режима на Франко), в Протугалия (при диктатурата на Салазар), в Гърция, във Франция (при управлението на Шарл дьо Гол), в Югославия (която заема междинна позиция между Източния и Западния блок) и в категорично социалистическите България, Румъния, Унгария, СССР.

Курортното строителство е сред отчетливо споделените явления, които се развиват успоредно и в „капиталистическия“, и в „комунистическия“ лагер. Социалистическите страни следват предвоенния пример на СССР за организиран отдих на трудещите се, но във все по-индивидуализирана и семейна, а не колективна форма. Източният блок създава масов, централно контролиран туристически продукт в държавите с благоприятни за това природни дадености: Румъния и България (по черноморското крайбрежие), Унгария (по бреговете на езерото Балатон), Русия (в Крим, Сочи и т.н.). Окуражава се не само туристическият поток между отделните страни в социалистическия лагер, но и международният туристически поток от капиталистическия Запад (не в малка степен заради чисто икономическата нужда от конвертируема чужда валута и за балансиране на търговските дефицити в съответните държави).

Изграждането на курорти е и част от идеологията и пропагандната машина на социалистическото общество – курортите осигуряват равноправен масов отдих за трудещите се, но те са и представителната витрина на социализма за пред западните общества. Като такива курортите са показател за правилността на идеите и за постиженията на социалистическото строителство. Ето защо те следва да бъдат добре проектирани, внимателно изпълнени, допустимо място са за (контролирани) архитектурни и строителни експерименти. Курортите трябва да създават приятна и жизнерадостна среда, да извличат максимума от природните дадености, без да ги засенчват, и като цяло да излъчват оптимизма, който е неминуема част от добре функциониращото социалистическо общество.

Масовият туризъм и България

Отдихът в България става по социалистически масов и централно регулиран почти веднага след 9 септември 1944 година. Още през 1948 г. в България е създадена държавната туристическа агенция „Балкантурист“ / Balkantourist (по модел на съветската Intourist), чиято цел е развитието на масовия туризъм, а по-късно и налагането на България като международна туристическа дестинация. Пак по примера на Съветския съюз започват да се изграждат колективни работнически и профсъюзни домове за отдих в морските и планински курорти. Показателни за бързината, с която се създава тази почивна база, са следните данни: през 1939 г. в България има 15 балнеологични санаториума, през 1962 г. техният брой достига 157; през 1948 г. почивните станции в страната са 102 за около 11500 места, през 1961 г. те са вече 356 и могат да поемат едновременно 34630 човека. Чуждестранните туристи през 1965 г. вече надхвърлят един милион годишно, а през 1970 г. броят им остига 2,5 милиона (Греков, Обретенов, Ташев и Цапенко, 1970: 272–275, Beyer, Hagemann and Zinganel, 2013: 76).

За началото на масовия международен курортен туризъм в България обикновено се определя постановлението на Министерски съвет от декември 1955 г., с което се взема решение за започване изграждането на курортните комплекси „Дружба“ и „Златни пясъци“ на северното Черноморие, край град Варна (тогава град Сталин). Това строителство се определя като „мероприятие с национално и международно значение“, а проектирането се възлага на централната проектантска организация, базирана в София – „Главпроект“. Още през 1956 г. започват да се строят новите хотели в „Дружба“ и стартира планирането на курортен комплекс „Златни пясъци“ от колектив на „Главпроект“ с ръководител арх. Георги Ганев. През 1957 г. започва проектирането и строителството и на курортен комплекс „Слънчев бряг“ на големите пясъчни дюни край град Несебър.

Първите курорти се строят поетапно, планово и с изключителна бързина. Например само за първата година от началото на строителството на „Слънчев бряг“ са открити 30 хотела за 2500 човека. През 1960-61 г. е завършен вече третият етап на строителство на „Златни пясъци“ (ръководен от арх. Георги Ганев с колектив от „Главпроект“). През юли 1960 г. са пуснати в експлоатация хотелите и обществените заведения от втория етап на строителството на „Слънчев бряг“. Строителството в двата ключови курорта продължава със сходни темпове и през следващите години.

Всъщност през 60-те и 70-те години на миналия век българският туризъм е честа тема на международните архитектурни списания. Статии за българските курорти се появяват в L’Architecture d’aujourd’hui (1960), Urbanisme (1962), Architectural Forum („A Surprising new look in communist Europe: Bulgaria“, 1962), Architectural Review („Bulgaria builds“, 1966), Baumeister (1971), Architectural Review (1972), Deutsche Bauzeitung (1973) и други[1] като често се правят паралели между България и Хърватия, Румъния и Франция.[2]

През 60-те години „Слънчев бряг“ влиза в страниците както на специализираните международни архитектурни списания, така и на неспециализираните западни медии, които често публикуват позитивни репортажи и ентусиазирани коментари за развитието на българския туризъм.[3] През 1961 г. вестник Ню Йорк Таймс излиза със статия „Българската Флорида на Черноморското крайбрежие“, в която описва българската природа, разказва за морската ивица и най-развитите курортни центрове по нея (около Варна и Несебър) и дава много подробна статистическа информация за хотели, леглова база и брой чуждестранни туристи. Статията отбелязва добрите комуникационни връзки на страната със Западна Европа: международни полети на националния авиопревозвач ТАБСО (впоследствие преименуван на БГА „Балкан“) до Франкфурт, Лондон, Виена и Стокхолм, международни железопътни връзки със спирка в София, както и сравнително доброто състояние на пътната инфраструктура. През 1965 г. влиятелният канадски вестник Глоуб енд Мейл публикува статията „Цветуща България“, където разказва и за „златните пясъци“ по черноморското крайбрежие, и за големия брой чуждестранни туристи, които посещават страната ежегодно.

България е сравнявана с Флорида, Хърватия и Франция, а в друга статия, публикувана през 1966 г. отново във вестник Ню Йорк Таймс, четем:

Когато преди 6 години българите започнаха да строят „Златни пясъци“ и „Слънчев бряг“, те първо проучиха всички големи курорти по Френската Ривиера, испанската Коста Брава, италианското Адриатическо крайбрежие и Маями бийч. Целта им беше да копират доброто и да избегнат лошото. Построили са малки курорти, разделени от големи пространства и девствени плажове. Съхранили са дърветата и растителността и са разположили хотелите и ресторантите сред тях. Има достатъчно спокойствие и сянка през лятото, когато температурите надхвърлят 30 градуса. Човек може да седне пред хотела и да вижда само морето и дърветата.[4]

Не е случаен фактът, че през 1972 г. във Варна се провежда XI-ият Световен конгрес на Международния съюз на архитектите UIA – 1972 на тема „Архитектура и отдих“, а България демонстрира курортите си като пример за най-доброто в съвременната социалистическа българска архитектура.

Трябва да се отбележи, че именно в курортното строителство в България след края на сталинизма се осъществява най-прякото, бързо и видимо влияние на следвоенния модернизъм като теория и практика. Генералните планове на курортите отдават дължимото на свободната застройка, заобиколена от паркова среда, функциите се групират, изразните средства и материалите са очевидно модерни, а общото излъчване на българските морски курорти е категорично интернационално. Появяват се плоските покриви (които заменят „високите“ скатни покриви от предходните етапи), увеличава се остъкляването, формите става все по-леки. Използват се тънки плочогреди, тънки колони, тънки стоманени профили на дограмата, започват да се появяват вълнообразните форми на перголи, балкони, приемни части, предпочита се бялата мазилка.

Само 20 години след държавното решение за развитие на международен туризъм като „мероприятие от национално значение“ и началото на активно курортно строителство в България, промените и на черноморското крайбрежие, и в страната като цяло, и то именно поради това курортно строителство, са огромни. През 70-те години в своите Задочни репортажи от България дори емигрантът и отчетлив критик на българския държавен социализъм Георги Марков (2008: 402–406) казва:

Едва ли някой може да оспори значителните промени, станали в България със започването и разрастването на международния туризъм в страната, с превръщането му във важно държавно мероприятие. България през 1966 година беше доста по-различна от България през 1956 година. И тази разлика не беше само на повърхността. Исторически закономерно тези 10 години съвпаднаха с обща промяна на климата в Източна Европа, където безспирната борба между фикциите на идеологията и реалностите на живота роди важни компромиси. [...] През тези десет години и по-късно в страната наистина бе предприета гигантска строителна програма. Българските пътища, които бяха в окаяно състояние, започнаха лека-полека да придобиват европейски вид. Туризъм без добри пътища бе немислим. Хотелите в страната с няколко изключения бяха в още по-лошо положение [...] Огромните капиталовложения на „Балкантурист“ плюс собственото строителство на окръзите осеяха страната с голям брой първокласни хотели на добрия европейски стандарт. [...] При много от хотелите и ресторантите архитектите проявиха талант и изобретателност и създадоха забележителни места, които впоследствие станах желани за местното население. Пак с тази вълна на туристическото строителство изникнаха и множество кафенета, ханчета, пивници, закусвални и други. Едновременно почти се извърши строителството на бензиностанции. Значително се подобриха пощенските и телефонните служби. С една дума туризмът, а не комунизмът модернизира България.

„Слънчев бряг“ преди и след

Така пред първите 30 години от началото на своето застрояване „Слънчев бряг“ се проектира и поддържа в синхрон с изначално заложените градоустройствени и архитектурни идеи и с тяхното модифициране в рамките на икономическата политика по време на държавния социализъм в НРБ.

След 1989 г. нещата се променят. През 1997 г. държавата продава 25% от капитала на дружеството. Това води до начало на стихийното застрояване на курорта, съпроводено от тотално незачитане на съществуващия контекст. За по-малко от 20 години курортният комплекс се превръща от следвоенен модернистичен рай в символ на нерегулирания свободен пазар – презастроена територия с хаос от архитектурни стилистики, чиято основна функция е забавление, а показателите за комфорт на обитаване – ниски.

Ил. 3. „Слънчев бряг“ преди и след. Колаж: Анета Василева и Хасан Халилов.

Архитектурната гилдия е разделена. Докато част от нея активно проектира метастазите на днешния курорт, друга страда за загубения модернистичен рай. Някак неприлично е дори да се търси каквато и да било архитектурна ценност в съвременния ентъртейнмънт хаос на мястото. Общият консенсус е по-скоро в посока възмущение от нарушената среда, носталгия по архитектурата на туризма от една отминала ера, тъга по загубата на идентичност и безценни „културни следи“.

Всичко ново е кич и чалга. „Кичът увлича“, пише Павел Попов през 2012 г. и продължава:

Всеядни архитектурни компилатори се изявиха по цялото Черноморие с рядко нахалство и грубост, с различно ниво на професионализъм. […] От друга страна беше много вероятно това да се случи при наличието на инвеститори, които безогледно искат желанията им (за капацитет, етажност, плътност, категория) да минат, каквито и да са законите. Е, при нас минаха - поради слаба и безотговорна власт. Което не оневинява архитектите - те трябваше да трият носовете на властта през цялото време, с всички сили, чрез професионалните си организации и свободния печат (Попов, 2012: 78–80).

Ил. 4. „Слънчев бряг“ след. Колаж: Хасан Халилов.

Колажният „Слънчев бряг“

В същото време „Слънчев бряг“ продължава да бъде активен и още повече – постоянно променящ се курорт. Докато преди еталонът са били Френската Ривиера и испанската Коста Брава, то днес това е по-скоро Лас Вегас. В резултат получаваме колажно поп-място, събиращо ентусиазиран купон, инвестиционен хъс и тлееща носталгия по архитектурата на туризма от една отминала ера. Което го прави и едно безкрайно интересно място.

 

Ил. 5. „Слънчев бряг“. Генериран колаж от архитектурни елементи: Йоана Колева и Росен Кузманов.

Тук ще отворя една архитектурно-историческа скоба. В началото на 1960-те години, в Университета в Пенсилвания, Робърт Вентури – бъдещият голям архитектурен постмодернист, се запознава с бъдещата си дългогодишна спътница в текстове, проекти и в живота Денис Скот Браун. Денис решава да заведе новия си приятел на едно много специално място – антимодерната Мека, която архитектите презирали. Лас Вегас. За две седмици те водят тринайсет студенти от Йейл на дизайн студио там, но не залагат в казината, а снимат, водят си бележки, правят скици, наблюдават трафика – обичайните неща, които студентите по архитектура правят, когато са на практика. Само че не скицират антични колонади в Атина и Рим, а паркинги и неонови знаци. И разбират че Лас Вегас работи – по свой собствен уникален начин. Градът е символ на кича и ниската култура, да, но работи – променя се постоянно, според нуждите на посетителите си, включително архитектурните такива.

В крайна сметка те прибират всички карти и записки и ги сглобяват в книга, публикувана през 1972 година. Учейки се от Лас Вегас (Learning from Las Vegas) е една от ключовите книги на архитектурния постмодернизъм. Вентури и Скот Браун променят начина, по който архитектурата може да се пише, прави и говори, показват, че високото изкуство и кичът са еднакво важни и въвеждат иронията и чувството за хумор в едно поле, принципно окупирано от сериозни мъже с вид на герои, тръгнали на важна мисия.

„Съни бийч“ в университета

Това беше изходната ни точка, когато през есента на 2020 г. с Йоана Колева започнахме изследователски и експериментален дипломен проект на тема „Слънчев бряг“ – тя като дипломант в специализация „Опазване на архитектурното наследство“ към Катедра „История и теория на архитектурата“ в Университета по архитектура, строителство и геодезия, а аз – като нейн дипломен ръководител. Искахме не просто да покажем, че „Съни бийч“ е забавен и си струва, но че има архитектурна ценност, защо не и ценност като обект на (поп-)културното материално наследство, далеч отвъд фиксирания му носталгичен образ на модернистичен рай.

Това изследване спори с установените норми за възприемане на „Слънчев бряг“ единствено през призмата на безвъзвратно загубеното минало и срама от настоящата действителност. То показва курорта като своеобразен социален и културен експеримент и се опитва да докаже смисъла на поп-културните резултати като стимул за развитие на територията.

„Слънчев бряг“ се оказа активна система. Град, който най-добре се възприема, движейки се из него. Той е лунапарк, в който няколко паралелни града съществуват заедно – нощен и дневен курорт, море за всеки, природа и небостъргачи, различни видове сгради и странни пространства, емоции и хаос от архитектурни стилистики.

Квартална структура

„Слънчев бряг“ обичайно е приеман като хомогенна градска тъкан, но всъщност неговата квартална структура разделя курорта на зони, всяка от които носи собствена идентичност. Кварталите нямат силна връзка един с друг, а даже обратното. Те са разделени с граници (шосеен път, малки горички, река, дюни), което прави някои от тези територии изолирани от активния живот на курорта.

Ил. 6. „Слънчев бряг“ – квартална структура. Анализът е извадка от дипломната работа на Йоана Колева, защитена през януари 2021 г. към Катедра „История и теория на архитектурата“ на УАСГ. Дипломен ръководител: Анета Василева.

Анализът показа, че „Слънчев бряг“ е конгломерат от различности. Всяка негова част не само не си прилича с друга, а се намира в типологична противоположност.

Докато в единия край на курорта се намира зоната с най-голяма концентрация на сгради, построени в първите етапи на строителство на „Слънчев бряг“ – преди 1989 г., то в другия край на курорта се помещават хотели „гиганти“ – сгради-мегаструктури, чиито площи заемат територия от 50 до 100 дка земя.

Ил. 7. „Слънчев бряг“ – квартална структура. Извадка от дипломната работа на Йоана Колева, защитена през януари 2021 г. към Катедра „История и теория на архитектурата“ на УАСГ. Дипломен ръководител: Анета Василева.

В същото време на запад от т.нар. „Стара част“ на курорта (разположена между р. Хаджийска и границата на курорта с гр. Несебър) се намира новопостроенна зона с малки хотели. Огледално на тях, в другия край на курорта на запад от хотелите „гиганти“ се намира територия, чийто характер е определен от наличието на апартхотели – малки хотели, но свързани в общо комплексна структура.

Центърът на „Слънчев бряг“ от своя страна се разделя на две части – източна и западна. Познатата на туристите част е източната. Там е концентриран социалният живот на курорта с множество барове и дискотеки.

Макар локацията на западната част на центъра да предразполага там да има концентрация на туристи, тази част остава една от най-слабо населените. Тя помещава административния център на курорта – училище, детска градина, болница, полиция и т.н. Също така, в началното строителство на „Слънчев бряг“ се е наложило да се създадат жилища за персонала, които са заели своето място точно в тази територия. Днес тези жилища са частна собственост и са единствената целогодишно населявана територия в курорта. Жителите ѝ предимно са от ромско малцинство.

Времево строителството на сградите в „Слънчев бряг“ се разделя на две и разликата в обема на застрояване между двата периода е осезателна – преди и след 1989 г. Сградите от първата част на строителство на курорта са до голяма степен запазени, просто се намират в коренно различен контекст.

На някои от тях е променен обемно-пространственият образ, като са добавени нови обеми към тях. На други са подменени само фасадните елементи. Автентичният образ на никоя от тези сгради не е запазен напълно днес.

Ил. 8. Контраст преди и след. Ресторант „Дюн“ и построеният на негово място хотел „Дюн“. Колаж: Анета Василева и Хасан Халилов.

А тези, които се доближават най-много до първоначалния си образ, са загубили ландшафтната среда, която е била голяма част от цялостния им образ в средата – симбиоза между природа и архитектура.

 

Ил. 9. Контраст преди и след. Бар-вариете „Слънчев бряг“ и хотел „Колизеум“. Колаж: Анета Василева и Хасан Халилов.

Нововъзникналите сгради не са съобразени нито с контекста на мястото, нито с водещия стил на курорта при създаването му и преди 1989 г. – а именно следвоенен модернизъм. Всъщност те не са съобразени с никакъв стил, а представляват пример за архитектурна еклектика, произлязла от стихийното възникване на сгради за много кратко време. Наблюдават се символни търсения в облика на сградите. От такива, които наподобяват бароков замък, до средновековни препратки, хотели в стил „Маями бийч“ или просто смесица от всичко. Символите тук доминират пространството. Архитектурата не е достатъчна, защото пространствената архитектура е създадена повече от символи, отколкото от форми. Архитектурата в тази среда се превръща от символ в пространството, а не от форма в пространството.

Ил. 10. „Слънчев бряг“. Генериран колаж от архитектурни елементи: Йоана Колева и Росен Кузманов.

На две морета

Курортът е физически ограничен от четири страни. Единствено възможно е да се разшири на запад, прескачайки пътя Е87. Това се е случвало вече в историята на курорта. След 1989 г., когато за „Слънчев бряг“ следва втори период на масово застрояване, граница на курорта е бил сегашният главен шосеен път – улица Първа. Той е бил преместен на мястото на днешния път Е87.

Този модел за разширяване на територията на курорта може да бъде приложен и днес. Но вероятно няма да бъде успешен, поради вече голямата отдалеченост на курорта от морето. Черно море е основен елемент за днешния туристически продукт.

Разглеждайки курорта спрямо оста север-юг се открива друг механизъм, според който работи курортът – хибридна структура, спрямо която се разделя на слоеве. Повтарят се частите: море – пясъчна ивица – атракциони – хотели – ул. Първа – хотели – атракциони – природа (поля).

Възможна хипотетична намеса, базирана на направения анализ, би била следната: наслагване двете симетрии една върху друга и довършване на огледалността, като се поставя ясна западна граница. Така курортът няма нужда да расте, а да капсулира архитектурата, която притежава. Стимулирайки отделни части, в територията се създава стратегия, чрез която „Слънчев бряг“ да се саморазвива.

Ил. 11. „Слънчев бряг“. Граници. Извадка от дипломната работа на Йоана Колева, защитена през януари 2021 г. към Катедра „История и теория на архитектурата“ на УАСГ. Дипломен ръководител: Анета Василева.

Новата западна граница се поставя чрез създаване на ново море в част от имотите (ниви). Двете морета се свързват със съществуващата вече река Хаджийска и чрез нов допълнителен канал в най-северната част на курорта. Чрез второто море се поставя и последната непроменима граница на курорта. По този начин се премахва възможността той да расте по ширина или въобще и се окуражава преосмислянето на вече съществуващите му градски части и тяхното бъдещо развитие. Създава се формула за безкраен огледален курорт (Колева, 2021).

Премахвайки възможността курортът да расте площно чрез второто море, за мястото остава една възможност, която да отговаря на първоначалната концепция, и тя да расте по височина. При симетрично разделяне на града на две части смислово се оформят два градски центъра – на изток и на запад от главния шосеен път в курорта – ул. Първа. В единия остават ниските сгради с богато озеленени територии, а на другия се дава възможността да расте по височина.

Тази проектна теза е очевидно спекулативна и всъщност явно предизвикателство. Анализът показва недвусмислено, че „Слънчев бряг“ може да бъде всичко. Може да има дискотеки, небостъргачи, две морета... Може да расте безкрайно.

Кич със статут?

Прието е културното наследство да се определя като универсално благо. Това благо е ключово за развитието на човешката цивилизация и е свързано с базови ценности и основни човешки права – „правото на наследство“. И все пак има културни полета, в които не съумяваме да постигнем обществено съгласие за измеренията на това „безспорно универсално благо“. Из тези полета цари безпокойство – неутрално приемане не съществува, а споровете са ежедневие. Именно в такива случаи говорим за дисонантно или противоречиво наследство.

Субективността обичайно съпровожда споровете за този тип наследство, а емоционалният фактор е много силен. Получава се така, че дори и противоречивото наследство да бъде подложено на обективна оценка по стандартите на приета критериална база и да мине теста за ценност и необходимост от опазване, заложените конфликти обезсилват тези обичайно силни инструменти за обективизация. А общественото мнение започва да се отдалечава драстично от безстрастното експертно мнение и да броди смело из дивите полета на евтина публичност, големи заглавия, манипулативно медийно внимание, нечисти политически игри и бурни дискусии в социалните мрежи.

Наследството на тоталитарните режими в човешката история е противоречиво наследство par excellence, но да спрем само дотук опростява нещата прекалено. Разбира се, че всички режими, които са извършили престъпления срещу човечеството, са успели да произведат и дисонантно наследство. Тук влизат всякакъв вид политически оберменено наследство, включително, задължително, наследството на тоталитаризмите на ХХ век – независимо дали говорим за Берлинската стена или за лагера Аушвиц. Но отвъд политическото измерение на тоталитаризмите има още няколко слоя противоречиво наследство, които изграждат средата около нас и които постоянно се множат – културно, социално-икономическо, естетическо, екологично и прочие противоречиво наследство.

В България, в един постсоциалистически контекст, най-бързият и лесен пример, който може да бъде даден за архитектурна противоречивост са резултатите от грандиозните строителни усилия на социалистическа НРБ.

Какво се оказва обаче? Че в курортен комплекс „Слънчев бряг“ далеч по-противоречиво е не наследството на строителните усилия на държавния социализъм да създаде еталонен морски курорт, а неолибералният хаос на демокрацията, който оформи курорта във вида, в който ни е познат и до днес, за да се превърне в обичайната илюстрация към популярния етикет „бетономорие“.

И тук идва един следващ въпрос. Ако приемем, че противоречивото наследство е ценно с маркирането на културните конфликти на нашия ден, то тогава не е ли също толкова ценно и противоречивото наследство на постмодернизма, поп-културата и кича?

Всъщност не е ли крайно време да си помислим дали и как опазваме не само „високото“, но и „ниското“ (архитектурно) наследство? Живеем в колажни, все още постмодерни времена. Нямаме ли нужда от постмодернизъм със статут? А от кич със статут? Как биха изглеждали стратегиите за развитие на такива особени територии, на „срамните“ „поп-места“ на нашето време, които ни правят далеч по-различни и интересни? И не е ли именно „Съни бийч“ ултимативната поп-културна икона на съвременната българска архитектура?

 

Библиография 

Греков, Пантелей, Обретенов, Александър, Ташев, Петър и Цапенко, Михаил. 1970. Архитектура социалистической Болгарии. Москва: Стройиздат.

Колева, Йоана. 2021. На две морета. Дипломна работа, защитена през януари 2021 г. към Катедра „История и теория на архитектурата“ на УАСГ. Дипломен ръководител: Анета Василева.

Лазаров, Владимир. 1961. „Обществените заведения в курортния комплекс „Слънчев бряг“. Архитектура, 7: 4–15.

Марков, Георги. 2008. Задочни репортажи за България. Том 1. София: Сиела.

Попов, Павел. 2012. „Морската курортна архитектура“. Abitare, 017: 72–85.

Шарлиев, Ангел. 1961. „Хотелите от 1960 година в курортния комплекс ‘Слънчев бряг’“. Архитектура, 1: 8–17.

Beyer, Elke, Hagemann, Anke and Zinganel, Michael. 2013. Holidays After the Fall. Seaside Architecture and Urbanism in Bulgaria and Croatia. Berlin: Jovis.

Venturi, Robert, Scott Brown, Denise and Izenour, Steven. 1977. Learning from Las Vegas. Cambridge/London: The MIT Press.


[1] Източник на информация за публикациите: Beyer, Hagemann and Zinganel, 2013: 79.

[2] Примерно курортен комплекс „Албена“ в България често е сравняван с централно контролираното развитие на средиземноморския мегакомлекс Languedoc-Roussillon в Южна Франция, построен по същото време.

[3] Вж. Underwood, Paul. 1961. „Bulgaria’s Florida by the Black Sea“. The New York Times, 11 May 1962; Eperon, Arthur. 1966. „Bulgaria Copies the Best of Westеrn Tourism“. The New York Times, 20 March 1966; Bourne, Eric. 1964. „Bulgaria Harvests“. The Globe and Mail, 6 August 1965. Източник: soc.bg. Посетено на 14.11.2021. Достъпно на: http://socbg.com/2015/06/ aмериканската-преса-за-нашето-черномо.html.

[4] Цитатът е зает от архивна снимка на вестника, публикувана в сайта soc.bg. Посетено на 14.11.2021. Достъпно на: http://socbg.com/2015/06/ aмериканската-преса-за-нашето-черномо.html.


Биографична справка

Анета Василева е архитект, архитектурен историк, критик и публицист. Тя е доктор по история и теория на архитектурата с фокус върху архитектурата от втората половина на ХХ век и преподавател в Катедра „История и теория на архитектурата“ в Университета по архитектура, строителство и геодезия (УАСГ) в София. Анета Василева е член на A10 New European Architecture Cooperative, секретар на българската група към DOCOMOMO International и съосновател на архитектурна група WhAT Association (WhATA), на сдружение ГРАДОСКОП и на инициативата „Ново архитектурно наследство“ (НАН).

Прочетена 206 пъти

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

ЗА НАС - В процес на разработване.

Новата Празничност

Този уебсайт използва бисквитки за управление на навигация и други функции. Използвайки нашия уеб сайт, вие се съгласявате, че можем да поставим тези видове бисквитки на вашето устройство.
Повече информация Съгласие Отказ