Мястото се нарича „Параклиса", доколкото най-известнен е станал именно той.За следобеда, който прекарахме, там поне двайсет души минаха да запалят свещи и чичо Тони трябваше да го презареди със свещи. Параклисът бил открит от 5 свещеника преди две години, нарекли го „св. Георгий Победоносец" заради това, че точно в деня на откриването умрял един свещеник от блока, който се казвал Георги. (На въпроса дали е вярващ, той каза: прави си сметката какво съм направил за вярата и какво други са направили.)

В блока през 1982 се заселват служители и офицери от Строителни войски, самият той на по-ниска позиция, в един момент се ядосва и се отказва. Този професионален профил дава идея за това как се справя с нещата - не само че умее да работи, но и успява да се снабдява с всякакви материали, най-често изхвърлени. Например вижда плочки за хвърляне, извадени от тротоара, взима ги, прави плочник. Намира железа - прави мостчето на въздишките (нищо, че няма вода под него). Колко жалко, че не се е сетил да развие някаква екоидеология на рисайклинг!

Както се вижда, човекът е уредил добре и собствения си дом, колоните гледал от Народното събрание, също така от Москва.

Нещата се преливат - например изолацията, която е направил за апартамента си, става основата на паното с Вазов, за поука на децата.
Впрочем пред това пано седяха някои от враговете му, един от които демонстративно се премести, за да не бъде сниман (този най-отдясно). Очевидно ги дразни огромната медийна слава на чичо Тони (няма медия, която да не го е интервюирала и той е развил техника на говорене пред микрофон, на която някои могат да завидят).
Тони каза, че тези хора те просто са мързеливи, нищо не правят и затова се дразнят на активни хора с идеи. Това че той не пие, даже и кафе и не се вълнува от футбол вероятно не улеснява контактите с тези хора.

Всъщност първото, с което чичо Тони се прочува, е малкия етнографски кът точно пред прозорците на партерния му апартамент.

Бабрекюто е важен център на социалния живот. Тук се събират и хора от околните блокове, канеха се вечерта пак да празнуват. Пейките също се правят и поддържат от Чичо Тони, една дървена батерия от кабели, която беше докарал отнякъде, показваше откъде се снабдява с дъски. Зад седящите е стeн-таблото, където в момента бяха окачени некролози и една пропагандна листовка на партията на Яне Янев.

Най-удивителни са двете скулптури, които чичо Тони е докарал тук, боядисал (в бяло и в златисто), закърпил ги почти като антични статуи и монтирал на бетонни пиедестали: народна певица и съветски войн с гъдулка.

Това било във времето, когато всичко се рушало, намерил ги закопани някъде в земята, изровил и пр.

Разбира се не знае кой им е авторът, кога са направени - на постамента я има датата на донасянето им.

Трогателно е, че на всяка от творбите някой, май самият той, е закачил мартениците си.

Чичо Тони не е бил комунист, но пък е членувал в БЗНС - ако правилно разбрах, трябвало да чака дядо му да умре, за да се отвори място в организацията на селото. Разочарован е от всичко, което става, от това, че самите комунисти почнали да рушат всичко.
Всъщност историята му не е чак токова безпроблемна - непрекъснато се бори с общината или с доноси от съседи за това, което прави - че строи без план и разрешение, прокарва пътеки, огражда публични терени. Стигал е в средата на 90те до следствие. Други го мислят просто за луд - с 350 лева пенсия да работи за този, дето духа!

Спасението му обикновено идва от най-високо място. Камината в кухнята му (освен с Дева Мария) е окичена със снимки на президента Първанов, който лично му е надписал една от тях.

 Той го подкрепя за това, че се бори за българското, вее знамена. В друга ситуация го е подкрепил лично Божидар Димитров. Изобщо медийната слава го прави особен, не само му начесва самочувствието, но пречи на чиновниците от общината да го спират.

Всичко е в дати: чичо Тони явно мисли за историята. Но има и момент на цивилизоване - табелите да се пази чисто, забележките, които прави, когато някой хвърля боклук на земята, ако щете - реферската свирка, която държи в джоба си, за да дисциплинира децата.

Освен люлки и игрище, чичо Тони е направил за децата изкуствено хълмче - просто е взел един пясък, изваден от НДК и го донесъл тук с приятели. В момента децата практикуват акробатически скокове от върха му, през зимата пък се пързалят. За този пясък си имал страшни главоболия, обвинили го, че пясъкът е... радиоактивен, идвали да мерят радиацията.
На въпроса какво ще стане, ако решат да реституират междублоковото пространство и обезсмислят неговата спортна площадка, чичо Тони енигматично казва, че са се подготвили.

Не е много ясно доколко го подкрепят останалите съкварталци. Все се появява някой, който помогнал - една нарисувала детски рисунки до градинката, друг докарал цимент, синът и приятелите му играели ролята на охрана. От друга страна непрекъснато доноси, мързел, българска работа.

Един от обитателите на блока например по стар български обичай е оградил парцелче пред прозореца си и е пуснал асма до собствения си балкон.

Чичо Тони не се възмущава от това, важното е да се работи, да се садят цветя и тъй нататък - а дали ще е общо или частно е все едно. Всъщност в този самодеен комплекс именно тази разлика е поизчезнала - хората седят по чехли на барбекюто, на връщане от магазина палят свещ, наглеждат децата от балкона.